Цончо Родев - Черният конник

— Не ще забравя името му, брате. Но и ти недей забравя обещанията, които ми даде днеска.

— Бъди спокоен — засмя се Владимир, — няма да ги забравя. Слушай сам: земя и два вола за дядо Продан, един кожух за тебе и да пощадя брадатата глава на онзи дявол. Има ли друго?

— Няма друго. Благодаря ти, братко.

И като се поклони на брат си, Симеон мушна ръце в широките ръкави на расото си и излезе. Останал сам, Владимир дълго се разхожда в пустата престолна зала и лицето му ту се проясняваше, ту се засенчваше от мрачни мисли.

Когато влезе в просто наредената бащина стая, там вече го очакваха. Симеон приближи до баща си, за да му целуне ръка, но старият княз, който под монашеската власеница бе запазил коравото си сърце на бранник и господар, отдръпна десница. Той още не можеше да прости на сина си горчивото разочарование, което неговото завръщане му донесе.

Симеон се огледа. В най-отдалечения ъгъл на стаята седеше Есхач и подпираше на меча си своето ниско и сухо, но още право и жилесто тяло на воин. Като се взря в него, Симеон се изненада — на лицето на великия боил, което след много битки и премеждия бе запазило израз на твърдост и самоувереност, сега личаха отчаяние, загриженост и умора.

Наум стоеше прав до прозореца и неговата силна, едра снага се открояваше на мътната светлина, прецеждана през животинските ципи, опънати вместо стъкла. Лицето му беше зачервено, гневно, разпалено, сякаш той допреди миг бе говорил нещо с възбуда и настойчивост, а влизането на четвъртия човек го бе прекъснало до средата. Всъщност Симеон тайно се възхищаваше от този велик ученик на прославените славянски първоучители, който съчетаваше в себе си огромна начетеност с първична и неудържима пламенност на боец.

След като не можа да се докосне до бащината десница, Симеон се поклони и на тримата и седна на дървената пейка край масата. Стъпките му заглъхнаха в дебелите дворцови стени и изведнъж се възцари тежко, напрегнато и заплашително мълчание. Във въздуха трепкаше буря, която сякаш чакаше първата светкавица, за да се разрази с цялата си сила.

— Повиках те, Симеоне — заговори най-сетне Борис, — за да поприказваме за последен път.

— Защо последен, татко? Не е ли всеопрощаващо бащиното сърце?

— Но сърцето на княза трябва да е неумолимо, такава е повелята на историята. Ти знаеш какво имам да ти говоря, Симеоне. Аз ти го казах още при идването ти. Княжеството, великото княжество на Испериха и Кардама, на Крума и Омуртага върви от ден на ден към разруха. Ти, техният потомък, още ли ще стоиш настрана?

— И мен ме боли за много работи; татко, но ти ми даде мъдрост, а остави ръката ми слаба за велики дела. Казах ти го още преди сто дни, когато се върнах.

— Но за сто дни много неща се промениха. — Борис едва сдържаше гласа си, който напираше да избухне в гръмотевици. — Особено откакто този пришълец Хорациус Барка бе въздигнат в боритаркан, животът в престолнината и княжеството стана такъв, че и най-черните дупки на пъкъла бледнеят пред него. Първо загина Драгота и имотът му бе унищожен. След него падна храбрият Желез, жупан-тарканът 39 39 Жупан-таркан — военен чин с неизвестно значение. , убит посред града от злодейска стрела. Изгоря къщата и на Богдан, който някога бе вървял с мене по далечни бранни походи. В пламъците на домовете си изгоряха и Щерю, и багаинът Деян, и Войсил, и Умар, който беше българин по род, но имаше честно сърце и не се примиряваше с неправдите. А виновникът за всички злодейства седи от дясната страна на княза и е пръв в пиянство и разпутство.

— Така е, татко. Но защо пострадаха тези хора? Не тръгна ли Щерю по кръчмите да говори срещу княза? Деян не подбуждаше ли стражата към бунт и непокорство? Не се ли хвалеше Умар, че бил най-достойният за българския престол?

Думите на Симеон смаяха събеседниците му. Те никога не можеха да предположат, че той, откъснатият от света книжовник, ще бъде така добре осведомен за светските дела.

— И не е само това — продължи бледният монах. — Тяхната кръв не тежи само върху чужденеца. Нали бунтовните думи Деян и Умар научиха тук, в твоята горница, татко? Войсил и Богдан нали оставаха след литургия за дълги разговори с тебе, брате Науме? Щерю не беше ли твой хранен човек, Есхач?

Честният Есхач не се стърпя и се намеси в разговора:

— Не съм аз човек, дето да не признае греховете си. Да, аз подсторвах Щерю да буни народа. Но за своя изгода ли го правих? Не, а защото княжеството загива.