Цончо Родев - Черният конник

— Пази се да съдиш прибързано, светли господарю. Сондоке ти е верен човек, но този път май те заблуждава. Лоша слава ще ти донесе една несправедлива присъда. Аз мисля, че Драгота е невинен.

— А ти какво ще кажеш, Хорациус Барка?

Опитен в изучаването на езиците, за двата месеца, откакто беше в двора на Владимир, Хорациус бе научил достатъчно български, за да може, макар и с грешки, да разговаря без помощта на тълмачите.

— Аз съм много видял и патил, славни хане — Хорациус отдавна бе разбрал, че в Големия дворец на Плиска е много по-полезно самодържецът да бъде наричан хан, а не княз. — В много дворци съм живял, с много крале съм говорил, много мъдрост съм събрал. Ето каква е тази мъдрост: „По-добре е да пострадат сто невинни, отколкото един виновен да остане ненаказан“. Това е!

Владимир не проумя веднага смисъла на думите му, но щом го разбра, и лицето му се проясни. Това уплаши Окорсис — много пъти вече хитрият чужденец бе налагал мнението си, а това сигурно водеше до отслабване на неговото, на ичиргу-боила, влияние върху Владимира. За него бе съвсем безразлично каква ще бъде съдбата на Драгота, но сега, като спасяваше себе си, той се застъпи и за неговото спасение.

— Думите на нашия гост са умни, но опасни — каза той. — Ако осъдиш един невинен, господарю, народът ще те намрази, ще се отвърне от тебе и пак ще обърне поглед към онези сладкодумни християнски попове.

— Кой говори за съдене? — възрази Хорациус Барка. — Според мен, съвсем достатъчно е на този славянин да се направи една хубава шега.

— Каква? — запита Владимир.

— Остави на мене, славни хане. Нека аз бъда шегобиецът, пък после ти ще кажеш думата си.

Бодър, свеж и спокоен, Хорациус Барка се яви на утрото пред българския самодържец.

— Голямо чудо е станало тази нощ, славни хане. Някакви непознати люде са подпалили дома на багаина Драгота и промушили коварното му сърце.

Владимир се усмихна доволно, съучастнически и пак си помисли: „Този човек трябва да стане мой!“

— Това не е всичко. Като минавах тази сутрин нататък, видях, че на оградата тези люде са оставили бележка на славянски и ромейски: „Така наказва Тангра онези, които се отричат от него“. Е, харесва ли ти шегата, славни хане?

— Юнак си ти, Хорациус Барка, и аз ще те възнаградя богато. — Владимир помисли малко и запита: — Отдавна едно желание стои на устните ми и все не съм го изричал. Кажи, Хорациус, съгласен ли си да се откажеш от службата си при крал Арнулф и да останеш при мене? Тук ще намериш всичко, каквото сърцето ти пожелае. Ще те направя боритаркан 36 36 Боритаркан — началник на крепост в древна България. на престолнината, ще ти дам хубав дом и ще го напълня с богатства. Кажи, съгласен ли си?

От бързината, с която Хорациус отговори, пролича, че това отдавна е било и негово желание.

— Ubi bene, ibi patria 37 37 Ubi bene, ibi patria (лат.) — „където е добре, там е отечеството“. Девиз на авантюристите безотечественици. . Приемам с радост, господарю.

— Но — продължи Владимир — дали Арнулф няма да се разгневи?

— Аз не съм немец, че да се гневи. Волнонаемник бях при него.

— А нали имаш жена в Немско? Какво ще правиш с нея?

— Нека чака — засмя се мръсно Хорациус. — Впрочем тя не ще е единствената. Втора ме чака във Фламандско, а трета — в Испания. За това никак не ме е грижа, господарю. И българките си ги бива. Но нека и аз да те запитам нещо. Каква ще бъде службата ми при тебе?

— Ти ще трябва само да правиш и други шеги като тази на Драгота. Нищо повече.

В знак на пълно съгласие Хорациус Барка коленичи и целуна кафтана на българския хан.

Първият сняг, ослепително бял и пухкав, бе покрил престолнината с дебела плащеница. Върху зъберите на кулите и по покривите на къщите и сламените колиби лежаха до три педи високи снежни възглавници, които от време на време шумно тупваха върху редките минувачи, които, загърнати в кожусите си, бързаха по тесните пъртини. Землянките се гушеха под топлия килим и само малките бубунки върху тях и тънките струйки дим издаваха, че тук, в земята, живееха хора. Сред бялата премяна на дърветата пърхаха с весело цвърчене врабци и от тяхната игра към земята летяха облаци от хиляди снежни прашинки.

Снегът бе валял дълго, цяла неделя. После небето се проясни и грейна слънце, но заедно с него стегна и такъв студ, че прикъта всички, старо и младо, при топлите огнища. Само стражите по кулите, сменили шлемовете с високи калпаци и навлекли дълги и дебели овчи шуби, бдяха по портите, като разтриваха ръце и потропваха на едно място, за да се сгреят.