Цончо Родев - Черният конник

Донесоха десетина меча. Боецът избра дълго и тежко оръжие, а Хорациус предпочете един лек и тънък меч, който при размахване се огъваше като върха на разлюляна от вятъра топола.

Противниците застанаха един срещу друг, поздравиха се, кръстосаха мечове и битката започна.

Окуражен от слабото въоръжение на противника си, боецът започна стихийно и бурно. Той, безспорен майстор с вярно око и сигурна ръка, се втурна в настъпление, сякаш бе решил с един удар да свърши битката. Но неговото умение беше като детска игра в сравнение с неповторимото изкуство на Хорациус Барка, изкуство, спечелено от дългите упражнения с най-добрите майстори на меча в Европа.

Макар че върху пъстрите си дрехи нямаше ризница или броня, Хорациус се биеше спокойно и на пръв поглед нехайно. В неговите движения, леки и пресметнати, не се забелязваше никакво напрежение. На яростните атаки той отвръщаше с чудно гъвкава защита, преместваше се само с няколко пръста встрани или назад, но това разстояние беше достатъчно, за да премине мечът на противника му покрай него. Друг път той само леко докосваше с меча си оръжието на боеца и от това ударът се отклоняваше далеч от чужденеца.

Той не бързаше да напада. Изчакваше противникът му да изчерпи силата и гъвкавостта си. Но когато най-после реши, че е дошло неговото време, изведнъж се промени. Лекият му меч закръжи с такава дяволска бързина, че никой в залата не успяваше вече да го следи, а на боеца се стори, че срещу него има едновременно десет меча, от които беше невъзможно да се пази.

Хорациус Барка нападна, мечът му се стрелна напред и преряза подбрадника на противника му. Още едно късо движение — и шлемът му се търкулна настрана. Втора атака — и той свали единия му раменник. Боецът се смути съвсем, а зрителите полудяха от възторг. С още едно нападение Хорациус смъкна и другия раменник. Всеки в залата разбираше, че чужденецът е пълен властелин в двубоя и че в който и да е миг може да обезглави противника си.

Но днес Хорациус нямаше желание да пролива кръв. Той нападна, оръжията се сплетоха, малък, едва доловим жест — и мечът на боеца отскочи настрана и се заби в бъчвичката с вино на кавхана Цок. В залата крещяха като луди. Умението на чужденеца беше толкова голямо, така съвършено, че всички сметнаха улучването на бъчвичката за преднамерено постижение на Хорациус.

Повече засрамен, отколкото уплашен, победеният бе отпуснал ръце, свел глава и безмълвно очакваше съдбата си.

— Заколи го! — извика Владимир на Хорациус.

— Не искам да цапам меча си, княже — отговори спокойно Хорациус. Той не беше се дори и задъхал.

— Дай, аз ще заколя този некадърник.

Симеон се изправи. Лицето му се бе удължило.

— Братко, не потапяй ръцете си в кръв. Подари на мен този нещастник.

Владимир помисли малко и махна с ръка:

— Вземи го. Той и без това е годен само за калугер…

Симеон приближи до победения воин, сложи ласкава ръка на рамото му и го поведе към изхода.

— Как се казваш?

— Мостич.

— Славянин?

— Славянин — отвърна машинално воинът.

— Ти си добър боец, Мостич. Искаш ли да служиш при мене?

— Аз ти дължа живота си, господарю. Ще умра за тебе.

— Върви сега, Мостич. Потърси ме утре в Малкия дворец. Ще предупредя стражата да те пусне.

Докато траеше този разговор, Хорациус Барка обхождаше залата и приканваше да излезе друг срещу него. Но отвсякъде се носеха само шумни поздравления и никой не заставаше насреща му. Накрая той спря връщащия се от вратата Симеон и му викна в очите:

— А ти, попе, смееш ли да хванеш меча?

За втори път тази вечер Симеоновата бледност отстъпи място на гъста червенина и за втори път се изду вената на челото му. Той помисли, после бръкна в дълбокия джоб на расото си и извади оттам пергаментов свитък и паче перо.

— Ето моето оръжие, чужденецо.

— Да направим тогава един словесен двубой — присмя се Хорациус. — И аз съм християнин. И аз съм чел Библията.

— Римляните, чийто език говориш, са казвали: „Пази се от човек, който е чел само една книга“ — отговори Симеон и полека зае мястото си.

Раздразнен, Хорациус Барка захвърли меча и се приближи към престола, за да прибере кесията си.

Владимир измъкна от палеца си един великолепен пръстен с драгоценен камък и го постави върху кесията. Устните му произнесоха тихо:

— Този човек трябва да стане мой!…

Слугата Сондоке издебна Владимир в един от ходниците на двореца и се повали в краката му.