Цончо Родев - Черният конник

— Не, господарю, нека така да изкажа радостта на душата си, че пак се върнах, за да стана най-верен от верните ти люде.

— Стани, Симеоне. Ти не си ми слуга, та да коленичиш в нозете ми и да целуваш дрехата ми. Не, ти дори занапред и поклон може да не ми сторваш, а ще седиш тук, от дясната ми страна. Такава е волята ми. Ела, ела да те прегърна по братски. — Владимир пръв обгърна отпуснатите рамене на брат си. — Така, вземи сега едно столче и ми разкажи къде прекара четиринайсет лета и четиринайсет зими.

Въпреки поканата Симеон остана прав. Той знаеше, че никой, дори и катун, не може да стои седнал до хана.

— Ще ти разкажа, господарю…

— Не „господарю“, Симеоне, а „братко“ ме наричай! Както някога, за тебе аз пак ще бъда Расате или Владимир, както сам си избереш.

— Твоя воля да бъде, братко. Аз, както знаеш, изпълних бащината воля и преди четиринадесет години заминах да се уча.

— И все в Цариград ли остана през всичкото това време?

— През всичкото, братко.

— Но като замина, ти беше живо и пъргаво момче, а сега, не се обиждай, си станал някак си болнав и хилав.

— Там аз обръщах внимание не на тялото, а на душата. Изкарах Магнаурската школа, после дълги години ден и нощ четох в мириобиблиона под ръководството на вещия във всички науки Фотий, а след него — заедно с патриарха Стефан, брата на императора Лъв Философа 32 32 Лъв VI Философ — византийски император (886–912 г.). . Изучих много неща, братко. Вещ съм по граматика, риторика и диалектика, познавам из основи и аритметиката, и геометрията, и астрономията. Пък и езици доста научих. А от това, братко, тялото не става по-яко…

— Така, така. Друг път ще ми обясниш какво означават всички тези неща, които си изучил. А нашият баща доволен ли е от знанията ти?

Лицево на Симеон се помрачи. Неподправена тъга засенчи сините му очи.

— Уви, не, братко. Не е доволен от мене баща ни.

— Защо? Та нали ти неговата воля си изпълнил? Нали за него си натрупал толкова знания, та — както чувам — дори „полугрък“ 33 33 „Полугрък“ („хеми-аргос“) — титла, дадена на Симеон в Цариград за неговите изключителни способности и култура. са те нарекли?

— Така е и все пак той е недоволен и незаслужено ми надума много лоши приказки. Той, братко, нещо не е доволен от тебе и искаше нас брат срещу брата да опълчи. Пък аз отказах и той ме прокле и изгони.

Докато разказваше това с наведени очи, Симеоновата брада потръпваше. Владимир за втори път огледа победоносно боилите си.

— Не тъжи, брате, не тъжи. Ще му мине на стареца. А ти сега с какво смяташ да запълваш времето си тука?

— Стига да не ти преча, най-голямото ми желание е да продължа науките си, да чета, пък и един трактат съм намислил да напиша. Но ако някой път имаш нужда от знанията ми — като роб предан ще ти бъда.

— Не искам от тебе робска преданост, братко, а само братска любов. Да ти кажа откровено, аз по̀ бих искал да ми бъдеш другар в пиршествата и лова, но щом сърцето те тегли към книгите…

— Нали ще мога да преровя и книгите, събрани от дедите ни?

— Не ще и питане. Дори ако искаш, ще ги преместим в някоя слънчева стая, защото сега са в старите съблекални до банята.

— Няма нужда, братко. Очите ми и без това свикнаха със светлината на вощениците и се отучиха от слънчевия блясък.

— Но обещай ми, че ако имаш някаква потреба, начаса ще се обърнеш към мене. — Монахът се поклони утвърдително. — Пък и аз имам едно желание, Симеоне. Днес дойдоха в Плиска едни жълтоглави немци и довечера в тяхна чест ще бъде голямо тържество. Искам и ти тук, от дясната ми страна да бъдеш — да те видят и българи, и чужденци и занапред с подобаваща почит да се обръщат към тебе. — Владимир забеляза, че брат му се смути, и запита: — Какво, не желаеш ли?

— Едно нещо ме смущава, братко. Днес е петък, а аз съм дал обет в петък да не вкусвам блажно…

— А, това ли било! Ти ако искаш, яж, ако искаш, гладувай, но тук бъди, Симеоне. А сега иди и си почини от пътя, братко.

Владимир едва дочака Симеон да излезе от залата и радостно тупна с длан по облегалото на престола.

— Е, Окорсис, стар дръвнико, кой от двама ни имаше право?

Никой не знаеше по-добре от ичиргу-боила, че дори и една педя не отделя ханската веселост от ханския гняв. Пък и наистина бе сгрешил. Затова той побърза да се хвърли по очи пред хана, да целуне кафтана му и да извика:

— Прости ми, господарю. Дори и Тангра не може да се сравни по мъдрост и прозорливост с тебе.

— Така е — самодоволно се съгласи ханът. — Трябва да познаваме людете от един поглед. Но ако видя, че в главата на Симеон започнат да се мяркат и други мисли…