Цончо Родев - Черният конник

— Защо ли? — удари с костеливия си пестник Борис по масата. — Есхач, Науме, чувате ли го? Той пита защо го обвинявам. Затова, буквоядецо, защото ти си на двадесет и осем години, а като бяхме на двадесет и осем години и аз, и братята ти, и Есхач, можехме, като стиснем клон, да изцедим вода от него. Да, ти си на двадесет и осем години, а аз — на осемдесет. И сега, тъй както сме с власениците, да премерим сили с мечове в ръка, аз ще те надвия и ще ти отрежа главата като на пиле. Ето за това те обвинявам.

Четиримата събеседници седяха в горницата на Бориса, чиято монашеска скромност съвсем не приличаше на пищното великолепие на престолната зала, където по същото време Владимир разговаряше с рицаря Хуго фон Бернхайм. Досега говореха само бащата и синът. За пръв път се намеси и Есхач:

— Прав е баща ти, Симеоне. Неговата воля и Христовата вяра, на която служиш, те зоват да оставиш книгите и да поемеш в ръка меча.

— Но тъкмо Христовата вяра ми забранява да улавям меча, да си служа с насилие…

— Лъжеш се, нещастнико — почти изкрещя Наум. — Не беше ли Исус, най-праведният от всички праведници, който взе камшика и изгони търговците от храма господен?

— Да, но пак Исус казваше: „Отдай кесаревото кесарю и божието — богу“.

— Боже — възкликна Борис, като обърна очи към небето, — защо ме наказваш така! — После запита иронично сина си: — Щом е така, защо дойде? И какво смяташ да правиш тук?

— Дойдох, татко, за да има кой да те утеши с блага дума в тежък час…

— Аз имам нужда от здрава десница, а не от женски утехи!

— … и да поработя на спокойствие. Има една интересна мисъл в „Откровението на Йоана“ 31 31 Откровение на Йоана — последна част на Новия завет на Библията. , върху която съм намислил да напиша трактат…

— Млъкни! — извика страшно Борис. — Млъкни и се махни оттука. Да не те виждат очите ми! По-добре съсел да беше родила майка ти, отколкото такъв син…

Сондоке се усмихна доволно и от тази усмивка пълното му лице стана кръгло като месечина.

— Отлично, Сондоке, отлично! — радостно възкликна Владимир. — Отлично! Хубава вест ми донесе ти. Да, ти доказа, че наистина си заслужил пояса, който ти дадох, и че скоро ще трябва и за сребърен да помислим… Вземи сега тази кесия и продължавай да си отваряш ушите. Чакай, иди кажи на добрия ми братец да дойде при мене.

Владимир почака слугата да излезе и се обърна към своите приближени, като радостно потриваше ръце:

— Чухте ли, а, чухте ли какъв брат си имам? Не можете да си представите с колко радост е изпълнено сърцето ми. А вие какво? Сякаш не се радвате?

— Как, ювиги хане? Разбира се, че се радваме — раболепно побърза да отговори Паган. — Щом гневните облаци се разсейват по челото ти, значи наистина всичко е на добре.

— А ти, Окорсис?

— Господарю, нека думите ми да не те разсърдят. Аз мисля, че само мъртвият враг не е враг.

— Какво искаш да кажеш? — сви вежди Владимир.

— Войникът, като върви напред, първо се оглежда дали е чисто зад гърба му. Зад твоя гръб е само Симеон. Той единствен може да има някакъв ламтеж за престола ти.

— Говори де, говори. Не спирай по средата.

— Аз мисля, господарю, че ако му се случи нещо — непозната болест да го прати в гроба като Гавриил или разбойници да го нападнат като Яков, — ти ще си завинаги спокоен.

— Глупак си ти, Окорсис, това ще ти кажа аз на тебе. Мислиш ли, че болестта на Гавриил и разбойниците на Яков измамиха някого? Вятър! Всеки знае кой довея и болестите, и разбойниците. И роптаят, всички роптаят. Не само кучетата славяни, но и здрави българи ме зоват „братоубиец“, „палач“ и какво ли още не. А ако сега прелее чашата? Пък има ли и нужда? Гавриил и Яков бяха християни, но стрелата на единия от петдесет крачки улучваше къртица в дупката й, а другият с един удар на меча отсичаше двайсетлетен бор. От такива имаше защо да се страхувам. Почакай да видиш Симеона — той и муха не може да убие. Не, не, няма да те послушам. Напротив, ще го обсипя с милостта си, та всеки да каже: „Не е християнин Расате, но сърце има за сто християни“. Така ще…

— Тихо, господарю — изсъска Цок. — Чувам стъпки.

И наистина след миг една от страничните врати на престолната зала се отвори и влезе Симеон. Огледа се, после високото му отпуснато тяло забърза към подиума, докато краката му се препъваха в дългото расо. Симеон изкачи стъпалата, коленичи и целуна края на братовия си кафтан.

— Стани, братко Симеоне, стани. Не стой на колене пред мене, любещия те брат.