Цончо Родев - Черният конник

Вътре в оградата на Малкия дворец бяха разположени още дворцовата църква, която Владимир се бе заловил да превърне отново в езически храм, щерни за вода и складове, жилища за многобройните стражници, слуги и роби.

Освен двата двореца във Вътрешния град бяха и къщите на кавхана, хан-боила коловър, ичиргу-боила и на още няколко най-верни на княза благородници.

Четири здраво укрепени порти съединяваха Вътрешния с Външния град. Те имаха отвън желязна врата, която се спущаше и вдигаше отвесно по нарочни улеи в камъните, и отвътре втора от дебело дъбово дърво, обковано с желязо.

Всъщност Външният град далеч не приличаше на истински град. Той съвсем не бе плътно изпълнен с къщи, дворове и улици, а се състоеше от отделни малки селища, по-близко или по-далеч едно от друго, с празни места, сипеи и ливади помежду им.

Излезеше ли от източната, тържествената порта на Вътрешния град, човек се озоваваше в селището на заможните жители — изпаднали като Есхач в немилост боили, багаини 23 23 Багаин — благородническа титла, по-низша от боил. и по-дребни велможи, богати купци 24 24 Купци — търговци. и земевладелци. Те имаха хубави, изградени с камък и дърво къщи на един или два ката, с просторни дворове, из които търчаха слуги и се носеше цвиленето на коне, блеенето на големи стада овце, мученето на крави и волове. Тук, в това селище, беше и гордостта на Бориса — великолепната и поразяваща със своите размери 25 25 Така наречената „Архиепископска църква“ в Плиска била дълга 99 метра. архиепископска църква, която пустееше заключена, откак архиепископът Йосиф беше затворен.

В южната част на Външния град бяха купците. Тук по многобройните сергии можеше да се види всичко, което блазнеше окото — скъпи платове от Немско, златни и сребърни украшения от Византия, милански стоманени брони и шлемове, дамаски оръжия, а местните майстори и селяците от околността показваха своите храни и грънци, добитък, любимите на простолюдието медени питки, делви е вино и медовина, разноцветни кафтани и ботуши и какво ли още не. От ранно утро до късна вечер тук се носеха гръмливите подканяния на продавачите, скитаха шетливи стопанки и зяпачи с празни джобове, мустакати войни подрънкваха оръжията си и ловки крадци дебнеха кога случаят ще им даде възможност да изпробват своето умение…

В западния край бяха занаятчиите. Току-до крепостната стена, където се намираха просторните княжески обори, бяха грънчарите, които върху скрибуцащи колела правеха своите амфори, купи, делви и малки, красиво изписани паници. По-нататък, близо до големия вал, кънтяха наковалните на почернелите от сажди ковачи, прочути майстори на оръжия. Пред работилниците на месарите съхнеха на слънце пастърми и суджуци. Кожарите правеха здрави юзди и хамути, красиви ботуши за богаташите и неощавени цървули за простолюдието. Най-тихо и чисто беше при златарите, които с приведени гърбове грижливо дълбаеха различни украшения, с каквито те самите никога не можеха да се накичат.

Северният или горният край на Плиска изобщо не приличаше нито на град, нито на село. Тук по обширни ливади пасяха стада, препускаха чарди от пъргави дребни кончета. Малоимотни земеделци бяха оградили малки нивички с колиба в единия край — единственото им имане. Техните жилища съвсем не приличаха на богаташките. Тези бедняци се подслоняваха във влажни землянки или в сламени колиби, където летните дъждове и зимните ветрове свободно проникваха. А често пъти цялото им имущество се състоеше от една черга и няколко ощърбени, полусчупени гърнета…

Такъв беше престолният български град — пъстър и шумен, жужащ като кошер, град на труда и безделието, на порока и смирението, на разкоша и нищетата.

През един топъл септемврийски следобед във великата престолнина цареше необикновено оживление. Този ден сякаш бе най-голям празник — наковалните на ковачите мълчаха, грънчарниците бяха онемели, сергиите на купците пустееха. Всички, мало и голямо, беден и богат, се бяха струпали край празнично украсения път, който свързваше Големия дворец с източната порта на вала. А днес този път бе съвсем неузнаваем — каменната му застилка изобщо не можеше да се забележи под дебелия килим от чемширени клонки, цветя и шарени черги. Около него тълпата шумеше, блъскаше се, на места се разменяха ругатни, другаде — пестници, всеки се мъчеше да бъде напред, да си осигури местенце, откъдето да вижда най-добре. Стражи, облечени в най-хубавите си дрехи, напразно сновяха надолу-нагоре и се мъчеха да въдворят някакъв ред.