Цончо Родев - Черният конник

Той не се доизказа, но всички разбраха какво искаше да каже.

Нямаше човек на земята, който да може да се похвали, че познава живота на Хорациус Барка. Не го познаваше нито Хуго фон Бернхайм, с чиято свита той бе дошъл в столицата на българите, нито дори крал Арнулф, който го бе изпратил на това далечно пратеничество с тайната надежда, че няма да го види повече. Защото не беше тайна, че Хорациус Барка бе опасен както за враговете, така и за приятелите си.

За него разправяха, че бил сицилиец и това изглеждаше твърде вероятно — тъмната му кожа, черните му блестящи очи, тънките, сякаш насмешливи мустаци и косите с цвета на гарваново крило, всичко у него говореше за човек, роден и отрасъл под лъчите на южното слънце. Той самият не обичаше да говори за себе си. Само понякога, когато виното бе развързвало езика му, той бе споменавал за службата си при франкския крал, за кръвопролитни походи в далечна Испания, за пра-теничества в заледените земи на скандинавците, за двубои, пиршества и жени. Наричаше се сам рицар, но никой досега не бе посмял да го запита от кого е получил шпорите си 34 34 Златните шпори, според обичая, са били символ на присвоено рицарско звание и се получавали от някой крал след извършване на особени подвизи, най-често победи в двубои, турнири и пр. . Защото едно беше безспорно — по четирите краища на света навярно нямаше друг човек, който така изкусно да владее меча.

Той беше малко над среден ръст, но правеше впечатление на висок поради тънката си и стройна снага, гъвкава като генуезки меч и силна като тялото на леопард. Познатите му предпочитаха да стоят по-далече от него — беше си спечелил славата на свадливец и грубиян, който често използува невероятното си умение да върти меча, за да избива неприятните нему хора под формата на честен двубой.

Когато вечерта Хорациус Барка влезе заедно с Хуго фон Бернхайм в подредената за празненството тронна зала, той едва благоволи да кимне дръзко и надменно по посока на престола и огледа с нескрито високомерие насядалите край малки маси по дължината на залата български благородници. За голямо негово учудване до първата масичка отдясно на княза — място, което според всички церемониали на света се отрежда на най-видните гости и по право тази вечер трябваше да се запази за пратениците на Арнулф — седеше млад и бледен свещеник, а на самата масичка нямаше нищо друго, освен хляб, ряпа и пръстена паница с проста бобена чорба. Засегнат, Хорациус застана прав с разтворени крака и с ръце на кръста и извика обидено:

— Какво прави на нашите места този недодялан поп?

Уплашен от последиците, които можеха да имат за мисията му тези думи, Хуго фон Бернхайм се огледа бързо и с удоволствие забеляза, че тълмачите на княза не бяха още в залата. Това малко го успокои, защото вече знаеше, че нито князът, нито приближените му разбираха латински. Но стана нещо неочаквано — свещеникът трепна, гъста червенина покри бледото му лице, от смущение или от гняв вената на челото му се изду до пръсване и той отговори смирено, но достатъчно високо, за да го чуе цялата зала, на безупречен латински език:

— Този недодялан поп е брат на княз Владимира. Вашите места са отсреща.

Старият немски рицар замръзна от удивление. Владимир се наведе от трона и запита:

— За какво говорите, Симеоне?

— Питаха за местата си, братко.

Владимир посочи с ръка на гостите първата масичка от лявата си страна и същевременно помисли: „Чуден брат наистина. Дори един толкова обикновен въпрос го накара да се изчерви като мома!“

От жеста на княза Хуго фон Бернхайм разбра, че свещеникът бе скрил истината от брат си и му отправи един продължителен, пълен с благодарност поглед. После, докато заемаха местата си, смъмри своя спътник, но нито смъмрянето беше особено строго, нито Хорациус Барка му обърна някакво внимание.

Гощавката не започна веднага. Най-напред хан-боилът коловър извърши заклинанията си. Под смаяните погледи на чужденците той постави сред залата седло и няколко конски юзди, с неясно шепнене ги поръси с вода, после ги обърна и се взря в тях. Никой не знаеше какво точно гледа, но той очевидно остана доволен, защото на кръглото му лице се появи усмивка и със смешно тънък глас обяви:

— Боговете на нашите деди са доволни от дружбата на славния хан Расате с немския крал Арнулф. Тази дружба ще пребъде през вековете!

Едва тогава Владимир вдигна чашата, разнесоха се наздравици и пиршеството започна.