Цончо Родев - Черният конник

Прозвучаха стъпки. Откъм „Ханската твърд“ се зададоха десетина воини, които вървяха по средата на улицата и разговаряха шепнешком. Бяха въоръжени, а един от тях носеше тлееща факла. Черният конник се превърна целият в слух.

— Не е тази — каза един глас. — Къщата на Лазар е малко по-нагоре.

— Да не сбъркаме! — отговори друг. — Иначе боритарканът ще ни нареже на парчета.

— Аз ще ви водя — изрече пак първият. — И с вързани очи ще намеря портата.

— Та нали се разбрахме? — обади се трети глас, който звучеше началнически. — Разбиваме вратата и се втурваме вътре. Вие шестимата ще се справите със слугите. Аз с двама души отивам направо да разпоря търбуха на Лазара. А ти, Исбул, ще подпалиш къщата от четирите страни. Ясно ли е? Свършваме работата и веднага офейкваме. Никакви грабежи!

Групата отмина нататък. Сянката на конника се плъзна след нея, безшумна и недоловима като нощно привидение.

Нападателите дойдоха при вратата на Лазар и я огледаха.

— Не можем я разби — тихо каза началникът, който беше десетник от дворцовата стража. — Дебела и яка порта е направил този обесник.

— Не можем да я разбием, но можем да я отворим — прошепна друг. — Помогнете ми да се кача на оградата.

Няколко души го вдигнаха. Той скочи от другата страна на зида и още преди да лавнат кучетата, отмахна резето, което поддържаше вратата.

— Ха сега! — извика десетникът и хората нахълтаха в мирно спящия двор.

Черният конник, който стоеше наблизо, чу един вик „Стой!“, последван веднага от нечовешки стон. Едва тогава той пришпори коня си и се хвърли с обнажен меч в отворената врата.

Онова, което последва, продължи по-малко време, отколкото е необходимо да се преброи до сто. Непознатият отмъстител удари нападателите откъм гърба и докато да се опомнят, трима от тях се гърчеха на земята в предсмъртни мъки. Той забеляза Исбул, който бе разпалил факлата и се бе навел над купчина слама, натрупана до дървената къща. С два скока конникът се озова при него, последва мощен удар и факлата заедно с ръката на коварния подпалвач отлетя настрана.

Стъписаните отначало воини сега забелязаха, че срещу тях е само един противник, окопитиха се и се втурнаха дружно срещу него, като само десетникът се изкачи по стълбата, за да се разправи с домакина.

Общият напад не уплаши конника. Той се обърна с лице към петимата воини и тънкият му меч описа непробиваема стена около него. Биеше се хладно и методично, без особен жар, но среднощните злосторници скоро узнаха неговото удивително умение да си служи с меча — никой не успяваше да се доближи до маскирания ездач, а гъвкавият му като змия меч за няколко мига просна двама от тях с тежки рани на земята. Останалите трима се превърнаха от нападатели в нападнати и започнаха да отстъпват към вратата. Но черният конник ги преследваше упорито и още преди да бяха достигнали до спасителната порта, прободе единия в сърцето, а на втория нанесе такъв удар, че разсече тялото му от рамото до бедрото. Последният от нападателите дори и не се опита да продължи борбата, а захвърли позорно меча и хукна презглава навън от вратата. Конникът не го преследва, а се извърна към къщата, където се бе отправил десетникът. Но този път не стана нужда от неговата помощ.

Десетникът бе участвувал във всички нощни „шеги“ на Хорациус Барка и там се бе отличил толкова, че бе заслужил доверието на страшния боритаркан, който го остави днес сам да ръководи нападението над Лазаровата къща. Но за пръв път, откакто вземаше участие в „шегите“, десетникът нямаше на своя страна изненадата. Шумът на сражението бе разбудил обитателите на къщата и когато стъпи на чардака, срещу него изскочиха няколко слуги и самият стопанин, въоръжен със здрава тояга. Това съвсем не можеше да зарадва десетника — Лазар бе висок почти седем стъпки, прочут бе с необикновената си сила и в могъщата му ръка простата тояга се превръщаше в страшно оръжие. За един миг Лазар разбра какво се бе случило и видя приближаващия десетник. Слугите му се готвеха да се хвърлят върху въоръжения злодей, но той ги спря:

— Оставете го на мене!

Десетникът нападна и замахна с меча. Лазар се защити с тоягата, после направи огромна крачка напред, улови въоръжената ръка на противника си и без да обръща внимание на нечовешките му викове, я пречупи с такава лекота, сякаш това не бяха здрави човешки кости, а суха пръчка. След това обгърна нападателя в мечешките си ръце и го притисна към себе си. Десетникът за последен път се опита да се съпротивява, но скоро очите му изпъкнаха, въздухът с хриптене излезе от свитото му гърло, разнесе се грозно пращене на кости и след миг първият помощник на боритаркана престана да съществува.