Цончо Родев - Черният конник

Девойката с привичен жест избърса ръце, приближи и се поклони пред знатния гост. В движенията й имаше вродена, непреднамерена грациозност, горда простота и чужда на раболепността почит. Очите й, сини като ведрото пролетно небе, гледаха прямо и чисто.

— Девойко — с възхищение каза Симеон, — щастлив е твоят баща, че очите му могат всеки ден да те гледат.

— Децата трябва да радват родителите си — отвърна тя и продължи с едва доловима ирония: — А ти радваш ли своя баща, княже?

Опитен в изкуството на словесните схватки, Симеон остана очарован от бързия ум и находчивостта на Кремена и се усмихна — тя вероятно бе чувала от баща си за споровете и несъгласията между Симеон и Борис и сега ловко се мъчеше да го уязви.

— С какво да го зарадвам? С расото ли? Или с брадата?

— Людете се възхищават не само от хубостта и премените на жените, а и от смелостта на мъжете.

— И от мъдростта им, Кремено. Дори повече от мъдростта. По-добре страхлив мъдрец, отколкото глупав храбрец.

— Това е мъдрост на слабите, княже.

— Онзи, който е силен в ръцете, а е беден в ума, е по-слаб от немощния, но с бистър ум и велико сърце човек. Имало е някога хроми и гърбави мъдреци, Кремено, които и днес, и след хиляда години ще бъдат славени от хората, докато никой вече не помни онези, които са печелили мимолетна слава само със силата на пестниците си.

Девойката чувствуваше, че е права, но не знаеше как да възрази да обори този противник, който сякаш имаше готов отговор и за най-мъчния въпрос. Тя поруменя, замълча и сведе очи. Наум слушаше с наслада хубавия спор и се смееше безгласно, но доволно. Симеон видя смущението на момичето, долови затруднението й да продължава препирнята и се усмихна благо:

— Ти трябваше да кажеш, Кремено, че най-силен е онзи, който притежава едновременно и голям ум, и здрава десница. Такива люде се срещат рядко, но все пак се срещат. Ако ми бе казала това, аз с радост щях да призная, че правото е на твоя страна. А сега — остани със здраве.

Той се отдалечи, като продължаваше да се усмихва.

Зад него девойката остана неподвижна, унесена в мисли, с изпълнени със странна тъга очи изпрати надалеч високата му фигура, после въздъхна и бавно се върна в двора. Днес не запя повече.

Угрижено беше сърцето на Владимир и нищо вече не можеше да му върне предишната веселост. Пиршествата, уреждани от неуморимия гуляйджия Цок, бяха загубили старата си волност и сега вече представляваха посърнали сборища на загрижени и уплашени благородници, които се наливаха с вино, а мислите им бяха погълнати от онази невидима заплаха, проникнала във всяко кътче на престолнината. Не намираше утеха Владимир и при новата наложница, подарена му от Окорсис, мургавата витинка с алена като нар уста. Всичко, всичко му бе опротивяло — тишината на дворците, ловът и роговете на гончиите, поздравите на слугите и равномерният шум от стъпките на стражите пред вратата му.

Той не можеше да си даде сметка как дойде тази промяна в живота му, но чувствуваше, че нещо завинаги си е отишло, като е увлякло със себе си някогашната му самоувереност и спокойствие. Всичко бе започнало с проклетите „шеги“ на Хорациус Барка. Капризен и неблагодарен като всеки владетел, Владимир сега не обичаше да си спомня, че някога сам бе поощрявал своя боритаркан в устройването на „шегите“ и бе готов понякога да стовари на него гнева си за всички грижи, ядове и неблагополучия, които се бяха струпали на главата му. Когато преди десетина дни рицарят Хуго фон Бернхайм най-после реши да си тръгне, Владимир недвусмислено бе заявил на боритаркана, че не ще има нищо против, ако той, Хорациус Барка, пожелае да се върне при крал Арнулфа. Но тогава Хорациус високомерно отказа — той нямало да тръгне, дори и да бъде лишен от великата милост на хана, и щял да стои тука, докато сложи ръка на онзи обесник. Владимир го разбра — мъжкото и воинското достойнство на боритаркана беше засегнато и той не желаеше да се чувствува победен и опетнен. Разбра го и дори съжали за необмислената си нелюбезност.

Впрочем Хорациус не биваше да бъде корен. Той правеше всичко, което бе във възможностите на неговия сан и дори повече, защото влагаше и неуморимостта на своята амбиция. Да, за него Черноризец Храбър не беше само една пречка на ханските желания, а личен враг, комуто се бе заканил да отмъсти жестоко. Ден и нощ той бдеше, устройваше хайки и засади, изслушваше „езици“ и претърсваше възможни скривалища, но проклетият Черноризец Храбър беше неуловим като привидение.