Цончо Родев - Черният конник

— Прекрасно, Симеоне! — възкликна той. — Прекрасно! Коя мома си избрал за своя булка и моя снаха?

— Тя е от добър род, братко. Казва се Кремена и е дъщеря на стария Есхач. — Симеон забеляза, че брат му смръщи вежди и запита: — Какво, не я ли одобряваш?

— Аз не я познавам — рече Владимир, — но щом ти си я избрал, сигурно ще е добра. Аз се мръщя заради баща й. Не обичам този дърт заядливец… Е, не прави такива печални муцуни де. В края на краищата това няма значение — ти ще се жениш за Кремена, а не за баща й. Разкажи сега как така избра тази мома?

— Срещнах я няколко пъти, като ходех при отец Наума. Хареса ми, пък като говорих с нея, просто бях очарован и от ума й.

— Това не е особено предимство — ухили се ханът. — Умът у жената е като солта в гозбата — ако е малко, дава приятен вкус, но ако е много, я прави непоносима. Е, засмей се де. Аз се шегувах. Не исках да те обидя. Кога решихте да вдигнете сватбата?

Симеон отново се смути.

— Аз… не съм я искал още, братко. Най-първо с теб говоря за тези неща — твоето съгласие да взема, пък тогава…

— От теб не може да се очаква друго — прихна Владимир. — Аз съм съгласен, разбира се. Но дали Есхач ще ти я даде?

— Струва ми се, че няма да откаже. Но не зная дали тя ще ме иска за съпруг.

— Не може да бъде…

— Може, братко, може. Чух, че онзи нощен разбойник, дето го зоват Черноризец Храбър, бил завъртял главата на девойката. Ако ти можеш да премахнеш този човек, тогава всичко ще е наред.

„Ама че е глупав — помисли Владимир. — Като че ли досега не съм обърнал света, за да хвана този нехранимайко, та днес заради женитбата на Симеон да хукна подир него…“

— Ще го уловя, Симеоне — продължи той гласно, — рано или късно ще го уловя. Но, според мен, ти няма защо да чакаш дотогава. Иди я поискай — ако откаже, още тази нощ мои верни хора ще я задигнат и ще я доведат кротка и покорна в спалнята ти.

— Стой, братко — уплашено извика Симеон. — Само това не. Бъди милостив към мене. Не бих могъл да гледам в очите жена, която ще вижда в мен един насилник и похитител.

— Твоя воля — вдигна рамене ханът. — Впрочем важното е да се разбереш с баща й. Момите се женят според бащината воля, а не по своята. За толкова малко ли си дошъл при мене?

— За две неща дойдох, брате, и едното вече получих — разрешението ти. А освен това те моля да ми дадеш някакви подаръци, та да пратя отец Наума да я иска.

— На драго сърце. Но ела веднага да ми кажеш какво е станало. Искам женитбата да стане час по-скоро.

Симеон изрече някакви благодарности, поклони се и се оттегли. Владимир му извика през залата:

— На баща ни говорил ли си?

— Не, не още. Първо исках с тебе да говоря.

— Кажи му, кажи му — засмя се ханът. — Той ще бъде сигурно много радостен…

И високият му смях заглуши последните стъпки на Симеона.

Напоследък Хорациус Барка отбягваше да се мярка из двореца. Не че ханът му бе отказал милостите си — както и преди, Владимир не скъпеше своето благоволение към боритаркана. Но Хорациус изживяваше тежко последните си неуспехи в борбата срещу тайнствения черен конник и това го бе направило мнителен и озлобен към всички. Струваше му се, че всички му се подиграват — тази подигравка той усещаше в усмивката на хана, в поклоните на слугите, в погледите на воините.

Непримирима злоба мъчеше сърцето му. Ах, само да можеше веднъж да пипне този дяволски Черноризец Храбър!… Всяко мъчение би било бледо и недостатъчно, за да задоволи мъстта на Хорациус. Понякога той сънуваше, че е заловил тайнствения конник и че сам, с двете си ръце го изтезава. Тогава сърцето му се обливаше в буйно бликаща радост, а виковете на жертвата бяха най-сладката музика за ушите му. Но после внезапно се събуждаше и разбираше, че бе чувал собствените си стенания и несвързани брътвежи и от това злобата му ставаше още по-голяма, по-неудържима.

В последно време боритарканът се бе променил. Безсънните нощи, прекарвани в напразни засади и претърсвания из всички кътчета на Плиска, напрежението, умората и натрупаната у него злъч бяха направили мургавото му лице пепелявосиво, с тъмни кръгове около хлътналите очи, а устните му под тънките мустачки бяха винаги свити, стиснати и сякаш изразяваха цялата жестокост, която изпълваше сърцето му.

През деня отбягваше хората. Той или пиеше сам в просторното си каменно жилище, или обикаляше стражите из крепостта и тогава тежко на онзи, когото завареше, че е немарлив на поста си.

Но днес Хорациус сякаш бе решил да наруши мрачното си уединение. Изглежда бе намислил нещо, защото крачеше бързо между сградите на „Ханската твърд“. Целта му не беше Големият дворец — той го заобиколи, без дори да надникне вътре, и се отправи към другия, Малкия.