Цончо Родев - Черният конник

Наум наистина я разбираше. Дори още когато се бе нагърбил с мисията на сватовник, дълбоко в себе си той мислеше по същия начин. Кремена беше права — с вродения във всяка жена инстинкт тя бе доловила най-съществените качества и недостатъци на Симона. Да я разубеждава би значело да лъже, а Наум и лъжата бяха чужди един на друг. Затова той стана, отиде до вратата и оттам заключи:

— Не мога да настоявам повече. Сърцето си има свои пътища, на които никой не трябва да се препречва. Помисли си пак. Може би бъдещето ще ти подскаже друго решение.

— Вземи и подаръците, отче Науме.

— А, не, Кремено. Те са си за тебе.

— Но… като му кажеш моите думи…

— Те не са цена за съгласието ти, а дар от добра воля. Не ги връщай на Симеона. Той не е заслужил такава обида.

И Наум полека затвори вратата зад себе си.

Беше нощ, но Кремена не спеше. Тя лежеше облечена, с широко отворени очи и от време на време въздишаше така тежко, сякаш бе преживява някаква голяма, много голяма загуба.

Тя знаеше, че тази вечер ще я навести Черноризец Храбър, но за пръв път тази мисъл не й доставяше радост, а я изпълваше с някаква неясна и смътна тъга. Тя се мъчеше да си представи разговора, който щеше да води с черния конник, търсеше думите и изразите, които трябваше да му каже, но не успяваше.

Кремена бе казала истината на добрия отец Наум. От онази ужасна нощ, когато едва се спаси от страшните люде на Хорациус Барка, тя бе започнала да мисли, че наистина в тайнствения маскиран конник е открила човека, отдавна чакан и търсен от моминското й сърце. Тя се възхищаваше от неговата смелост, от доблестта и воинското му майсторство и се радваше, когато чуваше как народът го тачи и едва ли не боготвори. И мисълта, че този мъж, бляскав герой на много сражения и идол за хората, е избрал и харесал именно нея, я бе изпълвала със скрито чувство на задоволство.

Но всичко това бе продължило само докато в живота й се бе появил Симеон. Чуден човек беше този Симеон наистина! Нищо в него не можеше да се сравни с Черноризец Храбър — докато единият имаше снага и сила на приказен юнак, другият изглеждаше отпуснат, хилав и свит; единият беше отличен майстор на меча, другият умееше да държи само пачето перо; Черноризец Храбър бе изпълнен с лъвско безстрашие, а Симеон — с прекалена, дори малко женствена благост, с търпение и кротост. Но всъщност всичко това можеше да се каже за Симеон само ако човек го наблюдаваше отстрани. Достатъчно бе да поговориш малко с него, и изведнъж той започваше да изглежда съвсем, съвсем друг: вълшебното му слово го правеше да израства като чутовен герой, зад невзрачната му външност се появяваше един човек с необикновена, макар и само духовна мощ, с мъдрост и благоразумие, което може би беше по-ценно от воинското безстрашие.

Той се появи и от този миг сякаш сърцето й се раздвои — всичко, каквото липсваше у единия, тя го намираше у другия и вече не можеше да каже кой от двамата й харесваше повече. О, колко пъти бе мечтала тя да може да съчетае, да събере в едно възвишения дух на единия с мъжествеността на другия! Но не, те бяха тъй различни и може би именно в това различие беше тяхната сила.

Понякога й се струваше, като че ли държи в ръка жълтица, на едната страна на която бе отпечатан ликът на Симеона, а на другата — стройната и силна фигура на Черноризец Храбър. Можеше ли да избере само едната страна на жълтицата? Как да направи избор, когато тя харесваше цялата монета с най-хубавото, което се намираше от двете й страни?

Днес Кремена бе отказала сърцето си на Симеон, защото знаеше, че една част от него невъзвратимо принадлежи на Черноризец Храбър. Но ако избереше за свой съпруг и другар маскирания конник, дали някога щеше да забрави добротата, човечността и безкрайната мъдрост на Симеона?

Едно леко подсвирване прекъсна мислите й. Черноризец Храбър бе дошъл и я зовеше, а тя все още не бе намерила онези думи, които трябваше да му каже. Девойката въздъхна отново и бавно пристъпи до прозореца.

Топла и тиха нощ бе обгърнала в ласкавите си обятия старопрестолния град. Въздухът бе изпълнен с някакъв чуден упойващ мирис — вечният и винаги свеж лъх на пролетта, който сякаш изтича от пробуждащата се земя и от разпукващите се пъпки на дърветата.

— Кремено!

В сянката на къщата девойката различи фигурата на Черноризец Храбър — гривестия шлем със спусната маска, украсената със сребърен лъв черна ризница, върху която се очертаваше великолепната мускулатура на тялото му, стройният му кон Арап, който безшумно пристъпваше на едно място.