Цончо Родев - Черният конник

Човекът не беше виновен, но Хорациус го възнагради с ритници и юмруци. После под страх на смъртна казън забрани на людете си да издават какво се бе случило.

Но всичко беше напразно. Мълвата полетя из Плиска с бързината и неудържимостта на пожар в гора и след час целият град обсъждаше случката, тълкуваше я, разкрасяваше я. И се смееше главоломно.

Не се смееше само Паган.

Същия ден той умря. От страх…

Те не се срещнаха, а просто налетяха един на друг. И тази среща бе така внезапна, че за няколко дълги мига и двамата останаха стъписани, изправени един срещу друг, прилични на каменни статуи.

Черноризец Храбър бе излязъл от едно събрание на съзаклятниците и сега бързаше за друго, на отсрещния край на града. Той бе закъснял и затова бе оставил обикновените си предпазни мерки.

Ала Хорациус Барка изглеждаше по-изненадан от него. Той не бе мигнал нито в една от десетте нощи, които бяха изминали от изчезването на Мостич, а със своите най-верни воини прерови всяко ъгълче на престолнината. Не говореше нищо, само от време на време размахваше юмрук към Малкия дворец, където беше онзи, който според него беше източникът на всичките му ядове. Без сам да съзнава, той така бе свикнал с мисълта за неуловимостта на Черноризец Храбър, че сега, като го видя изведнъж пред себе си, остана като вкаменен. Но това вцепенение, продължи много малко. Той измъкна меча си, извика на своите придружници и се хвърли напред.

Мисълта на Черноризец Храбър работеше трескаво. Неговата смелост бе доказана неведнъж и сега той пак не се уплаши. Но да приеме сражението на голата улица беше лудост — людете на боритаркана щяха да го обградят и да го убият или заловят. Той бе храбър, но и благоразумен и не смяташе за унижение да избяга от многобройния неприятел. Да избяга, но как? Той нямаше време да обърне коня си, защото щеше да бъде застигнат от Хорациус, чиято сръчност съвсем не беше за подценяване, и да му изложи незащитения си гръб. Тогава?

Той също извади меча си и спокойно посрещна яростната атака. Наведе се напред, за да защити главата на коня, и с ловко движение на ръката отби страхотния удар на Хорациус, който прелетя с коня си покрай него. В същия миг той смушка верния Арап и се нахвърли върху другите нападатели. Ала не стана нужда да се бие срещу тях — името му бе обкръжено с толкова слава, че те, като се видяха без водача си, предпочетоха да се отдръпнат и да му сторят път. За тях смъртта от меча на Черноризец Храбър беше по-страшна от ругатните и наказанията на боритаркана.

И пак, както три пъти досега, започна луда гонитба из спящите улици на престолния град. И пак, както три пъти досега, Черноризец Храбър успя да достигне до Горния край на града и там да изчезне, сякаш погълнат от земята.

Но този път Хорациус Барка бе намислил да направи друго. Той остави половината от людете си да претърсят наоколо, а с останалите препусна обратно, към Вътрешния град. Не след дълго той стигна до Малкия дворец, скочи от коня и с изваден меч влезе вътре. Вървеше толкова бързо, че спътниците му едва успяваха да го следват. В този момент като че ли всички демони на ада се бяха заселили в тялото му — той подтичваше със злокобна решителност, очите му мятаха светкавици, а устните му бяха свити в зла усмивка. За него часът на разплатата бе настъпил.

Пред вратата на стаята, заемана от Симеон, един човек се изправи пред него.

— Стой!

Беше дядо Продан, който, след изчезването на Мостич, отново се бе върнал като слуга при Симеона.

— Махни се, старче! — изръмжа Хорациус. — Идвам при Господаря ти!

— Който идва посред нощ с меч в ръка, не идва за добро. Върви си, човече, и ела утре, когато тъмнината не ще крие намеренията ти.

Упоритостта на слугата още повече затвърди убеждението на Хорациус. Той кимна на хората си:

— Махнете го!

Те се нахвърлиха върху бедния старец, надвиха слабата му съпротива и го повалиха. Хорациус беше сигурен, че стаята на Симеон ще бъде празна. Затова той не си даде труд да почука, а блъсна вратата и влезе вътре.

На голямата дървена маса, отрупана с книги и обемисти свитъци, горяха две дебели восъчни свещи. До нея една висока черна фигура обърна глава и в трептящата светлина на вощениците боритарканът видя пред себе си бледото брадато лице на Симеон. По всичко личеше, че братът на хана отдавна бе стоял надвесен над книгите, защото очите му изглеждаха уморени и блуждаещи. При тази неочаквана гледка Хорациус замръзна на мястото си, като че ли за миг се бе превърнал в каменен идол.