Цончо Родев - Черният конник

И още нещо я измъчваше. Тя знаеше, че под всекидневната си залисия Плиска представляваше един кипящ котел, в който бушуваше народният гняв, че се готвеха велики дела. Всеки честен човек вземаше участие в това начинание — богат или сиромах, стар или млад, мъж или жена. Тя беше сигурна, че и хората около нея не бяха чужди на общото дело. Баща й, Наум, слугите, дори и този чипонос палавник Марко бяха посветили силите си на общото дело, а само тя, Кремена, която преди бе слушала и споделяла дръзките мечти на Черноризец Храбър, бе останала настрана, като че ли тя единствена не заслужаваше да й се доверят.

Баща й не даваше и дума да се продума за нея. Това, според него, „не беше женска работа“. Веднъж тя бе заприказвала отец Наума, но той й бе отговорил със смях да си гледала премените и накитите, защото още не се били свършили мъжете в Плиска. Дори бе достигнала дотам да търси доверието и приятелството на малкия Марко, но хлапакът унищожаваше с охота сладките и плодовете, които му подаряваше тя, ала не проговаряше нито дума, когато Кремена започваше да го разпитва издалеко.

След като мисли дълго, един ден Кремена се нарочи за нещо и отиде у Лазарови, защото в мълвата на людете той бе близък човек на Черноризец Храбър. Посрещна я добре. Този великан, който я надвишаваше с две глави, беше иначе сърдечен и простодушен добряк. Той поговори с нея, поразпита я за това-онова и тя се окуражи да му каже:

— Чичо Лазаре, искам и аз…

— Какво, Кремено?

— Не знам как да ти го кажа. Знам, че всички се готвите за големи работи и искам и аз да помогна според силите си.

Той я изгледа със сините си добряшки очи и изведнъж прихна в смях, от който къщата се разтресе, сякаш навън бе избухнала буря.

— Ти? Ти? — задъхано повтаряше той. — Ти искаш?…

Кремена го гледаше разсърдено и обидено.

— Аз. Щом посвещавате и децата, няма защо да пренебрегвате мене. Кажи право, чичо Лазаре, няма ли между вас жени?

Простосърдечният и прям човек не се опита нито да скрие истината, нито да отрече своето участие в делото.

— Има. Но те са такива жени — наложници на хана и боилите и продажници, — че ти не можеш да се сравняваш с тях. — Той бе забелязал, че смехът му я огорчи и затова бе престанал да се смее. — Те ни донасят какво си говорят другите. А ти? Какво би могла да ни помогнеш ти?

Девойката се изчерви и сведе поглед надолу, Лазар взе един подпрян до стената меч, извади го от ножницата и й го подаде.

— Дръж! Протегни го напред. Ако ръката ти го удържи, докато преброя до десет — ще направя всичко, каквото поискаш.

Кремена се оживи. Тя съвсем не беше от онези момичета, дъщери на богати бащи, изнежени и крехки, които стояха по цял ден пред желязното огледало. Дъщерята на Есхач бе поела върху себе си цялото домакинство на голямата си къща, ръководеше слугите и сама работеше колкото тях, а трудът я бе направил напета, силна, със здрави ръце. Тя бе уверена, че изпитанието ще се окаже леко за нея и с радост го прие. Грабна меча и протегна ръка. Лазар веднага започна да брои на глас. Но едва бе казал „три“ и мечът затрепери в ръката й, а при „пет“ девойката се предаде.

— Не успях — рече тя засрамено. — Ти нарочно ми даде меч, който само твоята мечешка лапа може да държи…

Той отново избухна в гръмогласен смях.

— „Мечешка лапа“ ли? Ха така, добре го каза. Само че сбърка — този меч не е мой. Не ме гледай така недоверчиво. Наистина, честно слово, не е мой.

— А на кого е тогава?

Той се поколеба малко, преди да отвърне:

— Чакай, сега ще ти покажа, ама първо ще ми обещаеш, че никому не ще издадеш кого си видяла тук. — Той излезе от стаята и след малко се върна с още един човек. — Ето на кого е мечът, Кремено!

— Мостич! — извика девойката.

— Шшшт! — предупреди Лазар. — Говори тихо. Познаваш ли го?

Кремена познаваше Мостича само по външност, но никога не бе говорила с него. Ала откакто той така чудодейно успя да се измъкне от лапите на боритаркана, и тя като всички жители на Плиска бе започнала да гледа на него като на познат и близък човек. Сега въпросът на Лазар я смути, но Мостич забеляза смущението й и побърза да й се притече на помощ:

— Няма значение. А коя си ти, девойко?

— Кремена, щерка на Есхач — отговори вместо нея Лазар.

— На Есхач ли? Я виж ти, от добро дърво издънка.

— А ти, Мостич — престраши се девойката, — тук ли се криеш? Преобърнаха Плиска да те дирят.

Той се усмихна загадъчно.

— Един ден тук, един ден — другаде. Сега за мен в Плиска къщи — колкото искам. Така ли е, Лазаре?