Цончо Родев - Черният конник

— Кое те кара да мислиш така? — запита безстрастно Есхач в отговор.

— Много неща. Нима ти ще го отречеш?

Старият воин не отговори веднага. С присвити очи той наблюдаваше събеседника си, сякаш се мъчеше да проникне в душата му. Същевременно той бързо преценяваше какво трябва да каже, за да не се изложи на опасност, а и да не пресече излиянията на Окорсис.

— Не съм на твоето мнение — рече той предпазливо, — но да предположим, че е така.

„Стара лисица — помисли си ичиргу-боилът с яд и възхищение. — Не ще е лека борбата срещу него. Благоразумен е като заек, а има зъби на вълк.“

— За тебе предположение, за мене — сигурност. Но да не спорим сега за това. Слушай, Есхач. Аз знам какво иска вашият Черноризец Храбър. Но кокалът е много голям за неговата уста. Каквото и да мислите, князът — за да не предизвика раздразнението на боила, Окорсис бе решил да избягва да нарича Владимира хан — е още много силен и борбата срещу него не ще прилича на игра с ашици.

— Един княз трябва да бъде силен — неопределено отвърна Есхач. — Това е негово право и негово задължение.

— Но борбата ще бъде лесно спечелена, ако един от най-близките му люде премине на страната на Черноризеца.

— Например ичиргу-боилът? — подхвърли Есхач.

— Например ичиргу-боилът — потвърди Окорсис, без да мигне. В живота си той бе извършил толкова подлости, че една повече или по-малко нямаше никакво значение за него.

— И, разбира се, след това ичиргу-боилът ще си остане ичиргу-боил?

— Да, ако новият княз ще има нужда от неговите знания и опит. Ако не — ще бъде оставен на спокойствие. Това е малка цена за такава услуга.

Есхач се облегна на възглавниците си и скръсти ръце. Най-после той бе разбрал целта на посещението, а това беше главното. Останалото щеше да бъде вече много по-лесно. Боилът мълча продължително, отдаден на мислите си.

— Ще ти разкажа една приказка, Окорсис — рече най-сетне. — В къщата на един добър стопанин живеел хитър плъх. Той познавал всички капани и умело ги избягвал, а налитал на най-добрите храни на стопанина. Като не успял да улови плъха, стопанинът решил да обърне с добро — да се сдружи с животното, да го храни, а то да го пази от другите хищници. Така и станало. Те сключили договор и отначало всичко започнало добре. Доволен бил плъхът, доволен бил стопанинът. Но после плъхът си взел жена, народили му се и плъхчета. И стопанинът трябвало да не ги закача, защото те били все поколение на стария плъх. Какво станало накрая? Плъховете толкова се умножили, че изяли всичките храни на стопанина, подгризали дори и основите на къщата му и един ден тя рухнала върху главата му. Това е приказката.

— Не я разбрах. Какво искаш да кажеш с нея?

— Че онзи, който се сдружава с плъхове, рано или късно става тяхна жертва.

— Нима наричаш плъх мене, Окорсис, от рода Чакарар?

— Нали знаеш какво разправят моряците, Окорсис? Не? Те казват, че когато корабът започне да потъва, първо побягват плъховете…

Ичиргу-боилът прехапа устни. Плесницата беше толкова оглушителна, че дори той, закоравелият в подлостите Окорсис от рода Чакарар, се почувствува обруган и оплют. Но страхът от смъртта беше по-силен от гордостта му и той каза хрипливо:

— Все пак ти би направил добре да поговориш с Черноризец Храбър. Може би той ще е по-умен от своите пророци.

Есхач се усмихна с престорено състрадание. Сега, когато конците на играта бяха преминали в неговите ръце, той отлично знаеше как да ги тегли.

— Ти забравяш, че моите връзки с Черноризец Храбър са само предположение. Казах ти го още в началото. Всъщност те не съществуват.

Окорсис се изправи. Лицето му бе пребледняло като на смъртник.

— Сбогом, Есхач. Дано бъдещето да не покаже, че си се лъгал.

— Бъди спокоен. Аз не се излъгах дори и тогава, когато беше много лесно да спечеля благоволение, ако подобно на пес лочех от паницата на… Как му викате?… Расате.

Гостът си тръгна. Фалшивата му самоувереност, с която беше дошъл, бе изчезнала и сега бе превил гръб под тежестта на своята орис. Есхач го изпрати до дворната врата.

— Ще ти кажа още две думи, Окорсис — рече на вратата старият Боил. — Плъхът е силен, когато постъпва като плъх. А добрият плъх знае да бяга, преди корабът да е потънал напълно.

Със сведена глава вървеше към дома си ичиргу-боилът. Рояк мисли жужеше в мозъка му.

„Плъхът е силен, когато постъпва като плъх.“ Колко прав беше старият Есхач, дявол да го вземе! Да, Окорсис беше плъх и за пръв път през дългия си живот на човешки плъх той го признаваше честно пред себе си.