Цончо Родев - Черният конник

— Есхач? — замислено запита Владимир. — Между Есхач и Окорсис никога не е имало особена дружба…

— Така или иначе, снощи са били заедно. „Какво става в Плиска? — за хиляден път се запита ханът. — Всички ли тъмни сили са се сдружили срещу мене? Кое е това нещо, което успя да събере под един покрив така различни хора като Есхач и Окорсис?“

— Е, какво ще правим сега? — каза той гласно.

— Нека първо аз да запитам нещо, господарю — рече вместо отговор Хорациус. Той очевидно бе мислил върху случката и сега искаше да провери заключенията си. — Защо трябваше досега да пазиш и покровителствуваш този Есхач?

— Аз съм покровителствувал Есхач? — искрено се учуди ханът. — Кое те кара да мислиш така?

— Това, че той е още жив. Всеки друг на негово място отдавна би се преселил при дедите си — той поддържа връзки с твоя баща Борис, който съвсем не е между доброжелателите ти; към тебе се държи дръзко и предизвикателно; даде подслон на явния подстрекател Наум; дъщеря му, а може би и не само дъщеря му се среща с Черноризец Храбър; вчера разговаря с ичиргу-боила и той изчезва още същата нощ… Да изреждам ли повече? От това, което казах, не личи ли, че Есхач, дори и да не е ламята, то положително е една от главите й? А щом тази глава още не е отсечена, значи, че ти, господарю, си я закрилял.

— Есхач е идол на войската — без да ще, се заоправдава Владимир. — Посегнем ли на него, войската ще се обърне срещу нас.

— А така го оставяме да беснее и да заразява и други със своя бяс. Преди малко ти питаше какво да правим. Ето моето мнение — първо Есхач — Хорациус направи движение, като че ли преряза гърлото на някого, — после на всички като него.

Защо Владимир се чувствуваше така уморен? Какво бе станало с него? Само допреди няколко месеца той решаваше бързо, без колебание, с царствена твърдост на самодържец, а сега бе нерешителен, мек и неуверен. Всяко предложение му се струваше съмнително по стойност, а сам бе неспособен да даде по-добро.

— Как смяташ да стане това? — запита той.

— Ще го извикаме довечера, за да го разпитаме за разговора му с Окорсис. Ще го пуснем да си отиде сам, без свидетели. Останалото ще направя аз.

Хорациус забеляза, че Владимир продължава да се колебае, и побърза да добави заплашително:

— Това е последното средство, господарю. Не се ли възползуваме от него…

— Добре — отпуснато реши ханът. Но той си спомни одевешните си мисли за себичната храброст на Хорациус и глупавата вярност на Цок и прибави: — Но с тебе ще дойде и кавханът.

Боритарканът трепна. За пръв път към него се изказваше подобно недоверие.

— Кавханът? Нима вече нямаш вяра в мене, господарю?

— Не е въпрос за недоверие, а за сигурност — бързо отговори Владимир и веднага съжали за думите си — нелепо беше да се каже, че в сражение Цок може да бъде с нещо полезен на човек като Хорациус. Затова завърши: — Сега ме оставете сам. Да видим какво ще направите довечера.

Силни удари по вратата разбудиха стария Есхач. Той скочи, грабна меча и както беше по долни дрехи, изскочи навън. На чардака се сблъска с Наума.

— Кой тропа? — високо попита боилът.

— Стражи на хана. Търсим великия боил Есхач.

— Аз съм. Какво има?

— Ханът те вика, боиле. Изпрати ни да те придружим.

Есхач се замисли. Това твърде приличаше на клопка, но същевременно беше невъзможно да не се подчини.

— Почакайте малко — извика той пак в тъмнината. — Ще се облека и ще дойда. — После се обърна към Наума: — Трябва да отида, Науме. Тази работа не ми мирише на добро, но няма как да откажа. Пък ако се случи нещо…

Той облече кафявия кафтан с лисичите кожички, нахлупи самурения калпак, препаса меча и излезе. Тримата стражи, които бяха дошли за него, му се поклониха и тръгнаха на три крачки след него. Есхач беше нащрек. Вървеше по средата на улицата, оглеждаше се на пресечките, а ръката му не слизаше от дръжката на меча. Но нищо не се случи. Те прекосиха безлюдните улици на Външния град, преминаха през източната порта на „Ханската твърд“ и стигнаха невредими до Големия дворец. Тук стражите се поклониха повторно и оставиха боила да влезе вътре.

Владимир беше сам, но въпреки това стотина машали осветяваха цялата престолна зала. Есхач спокойно приближи до него и стори сдържан, но почтителен поклон.

— Викал си ме, господарю?

Князът го гледаше смръщено. Всъщност той не беше гневен, но със сърдития си вид искаше да скрие мислите си от хитрия и прозорлив ум на стария боил.