Цончо Родев - Черният конник

— Ти сигурно знаеш, Есхач, че ичиргу-боилът е заминал снощи във велбъждкото си имение?

— За имението не зная нищо — иронично отвърна Есхач, — но чух за заминаването на Окорсис.

— Дали не знаеш и нещо повече?

— Не, нищо. Аз не съм от най-доверените люде на Окорсис.

— А може би в навечерие на заминаването е споделил нещо с тебе?

Есхач мислеше бързо. Въпросът показваше, че Владимир знае за посещението на ичиргу-боила, но дали знаеше и за същината на разговора? Бе чул от приказките на хората, че Окорсис е оставил някакво писмо за княза, но доколко беглецът бе споделил истината с господаря си, оставаше тайна за него.

— Той беше при мене, но не е говорил за заминаване.

— Значи друга бе целта на посещението?

Въпросът не търпеше повече извъртания и Есхач разбра това.

— Окорсис дойде да ме моли да бъде причислен към людете на Черноризец Храбър. Срещу обезпечаване на сигурността му той предлагаше да подпомогне превземането на Плиска.

— И ти? — бързо попита князът, но Есхач бе живял твърде дълго и бе патил твърде много, за да се хване на такава проста уловка.

— Аз му отговорих, че не познавам такъв човек и нямам никаква връзка с него — каза той и се засмя хитро!

Князът бе изненадан от неочакваната искреност на боила.

— Ти казваш истината, защото тя вече не може да навреди на Окорсис, нали?

— Да — отговори Есхач с онази войнишка прямота, която му бе спечелила уважението и любовта на войската.

„Жалко, че не успях да спечеля този човек на моя страна — помисли Владимир. — Жалко. Но вече е много късно.“

— Добре, Есхач. Щом ми отговори истината, аз нямам какво повече да те питам. Можеш да си отидеш.

Тази неочаквана развръзка учуди боила. Тя изглеждаше неестествена и подозрителна — за толкова малко думи в Плиска не будеха хората посред нощ. Но князът бе приключил разговора и на него не му оставаше нищо друго, освен да се поклони и оттегли.

Навън той се огледа, но не видя тримата си придружници. Това му се стори чудно. Запита за тях стражите, които охраняваха главната порта на двореца, но и те не можаха да му кажат нищо повече. За миг Есхач се поколеба дали да се върне и да поиска охрана от княза, и веднага схвана безсмислието на такъв опит — ако имаше нещо да се случи, то не би било чуждо на Владимир, пък и среднощното му повикване очевидно е било с волята на княза. Затова Есхач сложи ръка на дръжката на меча и закрачи в нощта.

Оставаха не повече от стотина крачки до дома му, когато внезапно пред него се изправиха две фигури. Есхач изтегли меча, спря и запита високо:

— Кои сте вие?

— Аз съм Харон 49 49 Харон — митически лодкар в ада, който прекарвал с лодката си по река Стикс душите на мъртвите. , Есхач. Дошъл съм да пренеса душата ти в ада.

Есхач позна гласа на боритаркана. Значи това е била целта на среднощното му повикване! Мигновено боилът разбра, че трябва да умре. Не, той не се уплаши — участникът в десетки сражения, воинът с осемнадесет белега от рани, които бяха всичките отпред и нито един на гърба, отдавна не се плашеше от смъртта. Но той съжали, че не е с двадесетина години по-млад, за да освободи българското княжество от този злосторен пришълец или поне да продаде скъпо кожата си.

— Не — каза Есхач. — Ти си вампир-лешояд 50 50 Вампир — зъл дух, който, според поверията, произлиза от прескочен от животно мъртвец („вампирясал“ мъртвец). Пиел животинска кръв и правел различни злини на хората. , който броди нощем да търси мърша.

Тази обида, шибната като камшик в лицето на боритаркана, го разгневи. Той извади меча си и направи няколко крачки напред.

— Ще платиш за невъздържаните си думи, старче. Пази се!

— Ще бъде честен двубой — намеси се Цок. — Аз ще следя да се спазват правилата.

В жълтата светлина на луната Есхач позна кавхана.

— Честен двубой? Този младеж, който живее от меча, ще се бие срещу един старец и това наричате честен двубой, а не убийство?

— Няма значение — каза Цок. — Никой не те е карал да остаряваш.

— Добре, но искам първо да се бия срещу тебе, лалугер такъв, пък нека тогава боритарканът ме заколи.

Този обрат не беше по вкуса на кавхана. Неволно той се скри зад гърба на Хорациус и оттам извика:

— Не може. Ти обиди него, не мене…

— Достатъчно бъбрихме — рязко отсече Хорациус и вдигна меча. — Да почваме вече.

Старият боил зае бойна стойка и протегна въоръжената си десница напред. С нехайна стъпка боритарканът се приближи до него. Мечовете им се срещнаха със зловещ звън.