Цончо Родев - Черният конник

— Е? Толкова по-добре тогава.

— Но огънят може да се стовари на твоята глава. Никой не знае на какво е способен Владимир в тези часове…

— Точно в тези часове, Есхач, никой няма право да мисли за себе си, за животеца си. Никой, а най-малко аз.

— Но твоят живот не ти принадлежи, господарю. Цял народ води борбата с твоето име на уста, днес ти не си нито Борис, нито Михаил. Ти си пряпорец на онези, които са се заклели да умрат за правдата.

Старецът се замисли за миг, но после разтърси глава.

— Не, ще отида. Трябва да отида и ще отида!

С припрени движения той се залови да облича най-хубавата си сукнена власеница, сякаш се гласеше за тържествена литургия. Есхач понечи да каже нещо, но изглежда си спомни прочутата Борисова упоритост, защото затвори уста и без дори да се сбогува, изхвръкна от княжеската горница. Въпреки годините си той се затича през смълчаните ходници на двореца, а мечът му изтръгваше искри от мраморните стъпала на стълбите.

Дядо Продан, който стоеше пред вратата на Симеона, му се поклони дълбоко. Всеки друг път Есхач би намерил време да размени няколко думи с този предан слуга, когото помнеше от старите далечни походи. Но днес бе така развълнуван, че дори и не го забеляза. Без да почука, той отвори вратата и влезе в библиотеката. Както винаги, Симеон стоеше наведен над книгите си.

— Симеоне!

Едва сега младият мъж вдигна глава и забеляза боила. На лицето му се изписа нескрито съжаление, че прекъсваха четенето му.

— А, ти ли, си, Есхач — каза той равнодушно.

— Ти, разбира се, четеш — недоволно започна боилът. — А в това време баща ти отива на явна саможертва.

— Как! — трепна Симеон. — За каква саможертва говориш, човече?

— Решил е да отиде при Владимир. Щял да го прикани, казва, сам да се откаже от престола. Слушай, Симеоне! Съдбата на целия народ сега е в ръцете ти. Ако не спреш баща си, Владимир ще излее гнева си върху неговата глава. Ще го погуби! Той…

Есхач не успя да довърши думите си. Вратата се отвори и в стаята с твърди стъпки прекрачи Борис. Благородна решителност грееше в очите му.

— Татко! — скочи на крака Симеон.

— А, Есхач навярно е побързал да ти каже. — Кой знае защо, присъствието на боила сякаш бе неприятно на Бориса. — Аз наистина ще отида при Владимира.

— Но защо, татко? Защо?

— Знаеш ли какво става сега навън? — запита в отговор бащата. — Чу ли за Хорациус Барка?

— Чух, татко. Целият град говори за това.

— Е? — цял един свят имаше в тази кратка думичка.

Симеон хвърли бърз поглед към Есхач, който се бе оттеглил крачка назад, но не изпущаше нито дума от разговора.

— Бог да го прости — прекръсти се Симеон. В гласа му имаше нещо непроницаемо. — Хорациус Барка не беше добър християнин, но умря от насилие, а бог не одобрява насилието.

— Само това ли имаш да кажеш?

— Ще кажа още, че е безумие да отиваш сега при Владимира, татко. Не говоря така от богоспасно смирение, не. Ти нямаш право да излагаш живота си на опасност.

— Значи и ти… — скръбно рече Борис.

— Какво всъщност искаш да постигнеш? — запита Симеон. — Мислиш ли наистина, че Владимир ще те послуша? Или вярваш, че за една нощ вълкът се е превърнал в хрисима овчица?

Есхач не се сдържа и се намеси:

— И аз ти казвах същото, господарю. Владимир сигурно сега беснее в Големия дворец и търси върху кого да излее яда си. Не отивай! От сърце те моля, не отивай! Безразсъдно е начинанието, което си намислил.

Борис поклати глава и бавно премести поглед от Есхач върху сина си.

— И двамата не ме разбирате — рече той тихо. — Единият е живял само с книгите, другият — само с меча. Не разбирате нито мене, нито онова, което става в престолнината. — Той помълча малко, сякаш търсеше думите си. — Настъпил е решителният час. Пропуснем ли го — пропущаме всичко. Право казваше одеве Есхач: Плиска сега е като сноп сухи съчки. Яви ли се искрата, огънят ще лумне. Не се ли яви, всичко сторено ще рухне.

— И ти искаш…

— Да — кимна Борис. — Народът е в небивал подем. Великият час е назрял. Сега нищо не е по-пагубно от бездействието. Ще отида при онзи окаяник. Ако ме послуша, добре. Ако не ме послуша, той сам ще подпали огъня, който ще го помете.

Симеон направи крачка напред. Великата саможертва на баща му превърна в прах книжовното му безстрастие.

— Тогава и аз ще дойда с тебе, татко. По̀ ще слуша Владимир, като сме двама.

— Не! — рязко извика бащата. — Не! Забранявам ти да ме следваш. — Той видя как Симеон послушно отстъпи, затова добави с променен глас: — А вие… прощавайте. И помнете, никоя жертва не е достатъчна, когато се касае за отечеството.