Цончо Родев - Черният конник

— И все пак… — опита се да заговори Есхач.

Но Борис не слушаше, а вече крачеше към Големия дворец.

Стражите пред вратата не посмяха да го спрат — в библейски стария мъж имаше нещо толкова властно, че въпреки пренебрежението на Владимир околните неволно му се покоряваха. Той надникна в престолната зала, но вътре нямаше никой. Затова спря един слуга и запита строго:

— Къде е князът?

Човекът се поколеба. Той знаеше, че Владимир бе заповядал никой да не го безпокои, и сега се страхуваше от гнева му.

— Питам те къде е князът — кресна Борис. — Отговаряй!

Този глас, който не търпеше възражения, уплаши слугата.

— Горе, господарю. Оттегли се в покоите си с кавхана Цок и повели никой да не го тревожи.

— Тази повеля не се отнася за онзи, който му е дал княжеския скиптър. Води ме!

Разтрепераният слуга го поведе към горния кат на двореца. Пред стаите на Владимир стояха двама стражи с алебарди. Те препречиха пътя на стареца.

— Тук ли е князът? — запита Борис и като чу утвърдителния им отговор, заповяда: — Идете да му кажете, че аз, монахът Михаил, а по прежному — княз Борис, искам да го видя.

Единият от стражите влезе в стаята и след малко отново се появи, като отвори широко вратата.

— Хан Расате благоволява да те приеме — обяви той церемониално, като се поклони.

Борис прекрачи покрай него. При влизането му Цок се изправи, но Владимир остана седнал. Старият княз заговори веднага:

— Дойдох да поговоря с тебе, Владимире.

— Расате — поправи го Владимир многозначително. Дори и сега, когато се чувствуваше в смъртна опасност, ханът бе запазил царственото си високомерие. — Онзи, който се казваше Владимир, сега се нарича Расате.

— Както онзи, който преди се казваше Хорациус Барка, сега се нарича „мъртвец“ — заядливо подхвърли Борис.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Не, това ти го припомни онзи, комуто ти дължиш княжеската си корона. А сега трябва да изслушаш баща си. — Старецът се обърна към кавхана: — Цок, остави ни сами.

Цок беше готов да послуша тази заповед, но Владимир го спря:

— Остани, Цок. Тук само аз имам правото да заповядвам. Говори, старче. Аз нямам тайни от кавхана.

— Дойдох да те предупредя, Владимире. — Гласът на стария княз бе толкова тържествено — повелителен, че този път Владимир се въздържа да го поправи. — Животът ти е в опасност.

— Защото един маскиран разбойник безчинствува нощем ли?

— Не. Защото дотегна на народа с безчислените си престъпления. А княз без народ е нищо. Народът му дава княжеската корона и пак народът може да му я отнеме. Но короната рядко пада сама. Обикновено тя повлича и главата на неразумния владетел. Може да я задържи само онзи, който е умен, честен и предан на народа си. Ти измами своя народ, Владимире, и ще заплатиш това с главата си.

— Да не си дошъл да ме убиеш? — насмешливо попита ханът.

— Не, дойдох да ти предложа последната възможност за спасение. Ако милееш за живота си — откажи се доброволно от престола. Откажи се доброволно от престола и аз ти се заклевам, че ще запазя живота ти. Ако искаш, остани тук, ако не — вземи достатъчно злато и избягай в чужбина. Не го ли сториш — ще загинеш.

Ханът не беше човек, който ще се уплаши от подобни думи. Той дори се усмихна високомерно:

— Много си сигурен в смъртта ми, старче. Не избързваш ли с пророкуванията си?

— Сигурен съм — убедено отговори Борис. — Днес аз ти предлагам да те спася. Ако не ме послушаш, утре сам ще поведа народа против тебе.

Владимир се замисли. Да, имаше истина в думите на баща му. Не за отказването от престола — тази мисъл беше толкова нелепа, че ханът изобщо не се спираше на нея. Истината беше в това, че ако народът се вдигнеше на бунт, недоволният от Владимира предишен княз щеше естествено, по силата на простия ход на нещата да се озове начело. А тогава в очите и на най-верните бунтът не би бил вече бунт, а законно сваляне на един владетел. Не беше ли лудост, че досега бе търпял злоезичията на стареца?

Имаше и друго. Сигурността на Бориса не се ли дължеше на тайната му връзка със злокобния Черноризец Храбър? Даже повече — не беше ли Черноризец Храбър скрито и сляпо оръжие в ръцете на стареца? В този висок и беловлас мъж, скрит зад дрехите на монах, се криеше демоничният дух на един прославен с решителността си владетел. Владимир ясно помнеше твърдостта и непоколебимостта, с която преди тридесетина години Борис, същият този привидно смирен християнин Борис удави в кръв бунта на недоволните от него боили. В събитията, които сега разтърсваха Плиска, не личеше ли същата желязна и неумолима десница?