Цончо Родев - Черният конник

Но Есхач беше казал: „Добрият плъх знае да бяга преди потъването на кораба…“ А корабът на Расате и Хорациус Барка потъваше, потъваше безвъзвратно и Окорсис чувствуваше с цялото си същество, че никоя земна сила не можеше да го задържи още дълго на повърхността. Корабът потъваше. Какво още чакаше той, плъхът Окорсис? Спасение имаше и той не беше човекът, който да не се възползува от него.

Същата нощ Окорсис избяга от Плиска.

С него бяха само един верен телохранител и два коня, натоварени със злато и скъпоценности.

— Избягал е! — крещеше Владимир, обзет от гняв. — Избягал е! Помислил е, че ние сме пред удавяне и е побързал да се измете. Долна, лъжлива твар!… И това писмо — и то е открай докрай лъжливо, също като душата му.

Князът крачеше из просторната престолна зала, ръкомахаше, а гласът му отекваше в мраморната облицовка на стените. Цок и Хорациус Барка го следяха с поглед, но мълчаха, защото знаеха, че гневът на Владимир беше страшен и страшна беда очакваше онзи, върху чиято глава се изсипеше.

— Тръгнал си да гониш таласъмите 46 46 Таласъм — зъл дух, който обитава големи сгради, воденици и пр. и пакости на хората. на Плиска — продължаваше да фучи Владимир, като се обръщаше сега към боритаркана. — Глупости! Такива като Окорсис са най-опасни за престола ми. Те въртят опашка, ближат ръката ми, а са готови да обърнат гръб в същия миг, в който се промени вятърът. Ето от такива люде идва истинската опасност!

Хорациус се наведе, вдигна захвърленото от хана писмо и го прочете още веднъж гласно:

— „Светли господарю, най-велик от владетелите. Прости ми, че трябва да замина, без да ти се обадя. Тази нощ пристигна бърз пратеник от Велбъжд 47 47 Велбъжд — старото име на днешния град Кюстендил. , който ме извести за страшни бедствия в имението ми — придошли реки, мор погазил добитъка, а людете ми се разбунтували. Реших веднага да отида, преди да съм се разорил съвсем. Прощавай! Пожелавам ти крепко здраве и спокоен живот. Твой верен слуга. Окорсис.“

— Бедствия, вятър! Единственото бедствие е за мене, че съм вярвал на хора като Окорсис. Какво казват стражите, Хорациус, идвал ли е тази нощ човек откъм запад?

— Не, господарю. Това е заблуда. Окорсис нарочно ти е писал за Велбъжд, за да го гоним към запад, докато той бяга към морето на изток. Селяни от далечни села, които от тъмни зори са тръгнали към Плиска, разказваха, че са видели ичиргу-боила да препуска презглава към Варна. Ще заповядаш ли да го преследваме?

— Не, късно е. Той вече сигурно плува към далечна Скития 48 48 Скития — днешните причерноморски части на Съветския съюз. или към Византия, рая на всички предатели.

Верен на себе си, Цок побърза да предложи един глупав план:

— Все пак аз казвам да заколим някой нехранимайко, да обезобразим лицето му и да пуснем мълва, че това е ичиргу-боилът Окорсис. Така ще покажем на всички, че имаме достатъчно сили да смажем предателите.

— Или пък ще станем още веднъж жертва в устата на шегобийците.

Владимир седна на престола, облегна се и затвори уморено очи. Всичко, всичко се рушеше около него. Цялата величествена сграда, която той бе наследил от баща си и която мечтаеше още повече да разшири и издигне, сега се разпадаше къс по къс, стена по стена. Един човек с черни дрехи и маска на лицето бе донесъл заразата и тя бързо бе обхванала града, който от две столетия бе непревземаема твърдина на българските ханове.

И само градът ли?

О, ако заразата беше само в Плиска, Владимир щеше да съумее да я изреже, да я изгори с нажежено желязо, пък дори и с цената на стотици живота. Ръката му все още бе достатъчно твърда, за да извърши това сурово, но целебно прочистване.

Не, заразата бе възникнала тук, в престолния град, но бързо бе прелетяла по четирите краища на огромното княжество, разпростряно между Синьо море и Черно, между Карпатите и Беласица. Владимир знаеше: тя пъплеше с лъжесмирените стъпки на монаси и проповедници, които кръщаваха в името на Христа и дръзваха с висок глас от амвоните да анатемосват него, господаря и самодържеца на българи и славяни; тя се ширеше чрез словото на разни просветители, които говореха по-малко за писмената на Кирилицата, отколкото за подмолната бран на враговете му в Плиска; разнасяха я преоблечени в дрипи верни люде на Черноризеца; външните боили, изпълнени с ревност към новата вяра или само останали предани на Бориса, открито насъскваха хората си срещу престола и стягаха бранници и оръжие.