Цончо Родев - Черният конник

— Това, което казваш, е глупаво, но аз не ще споря с тебе. Сега отговори на най-важния ми въпрос.

— Кой е Черноризец Храбър, нали? — подигравателно запита Мостич. — Кажи на палачите си да започват, княже. Това никога няма да изтръгнеш от мене. Никога!

Това „никога“ той изрече тихо, студено, но с толкова вътрешно убеждение, че дълбоко в себе си Владимир разбра — и да го нарежеха на хиляди парчета, Мостич не би изказал името на вожда си.

— Симеон знае как да накара хората си да мълчат, а?

Напразно Владимир бе очаквал някакво случайно трепване да издаде истината. Мостич прихна в смях, който не изглеждаше престорен:

— Симеон ли? Ха-ха-ха… Защо не каза баба ми? Тя май е по-юначна от твоя брат…

Владимир прехапа устни. Мостич беше силен човек, който не можеше да бъде победен с думи.

— Почвай, Паган!

— Почвай, почвай, палачо! — извика и Мостич. — Нито звук не ще изтръгнеш от мене.

И Паган започна. Няколко страхотни часа той прилага върху вързаната си жертва своето зверско майсторство, като се наслаждаваше от нейните страдания. Нито един човек не би устоял на тези адски мъчения, но храбрият воин сякаш не бе човек — той стискаше зъби и мълчеше.

Смаян, Паган се обърна към хана:

— Господарю, ще опитам и с ножа. Ако и това не помогне — остава само секирата на палача.

— Добре — кимна Владимир. — Продължавай!

Паган разголи гърба на Мостич и с остър нож одра няколко ивици от кожата му. Под тях се показа червено, кърваво месо, което той обилно наръси със сол. Нечовешка болка сгърчи лицето на воина. Той трепереше от напрежение, разтърсваше вързаните си ръце, но продължаваше да мълчи.

— Кажи! Говори! — повтаряше за хиляден път Паган, като го мушкаше с острието на ножа си.

Но Мостич вече не можеше да говори.

Той потрепера, изскимтя неистово и припадна.

— Да го заколя ли? — запита плувналият в пот Паган.

Ханът стана и тръгна към вратата.

— Не. Това ще направи утре палачът сред града. Нека глашатаи да разгласят навред за утрешната казън — искам хората да разберат какво им носи Черноризец Храбър. — Владимир се обърна към Хорациус: — А ти, боритаркане, продължавай да следиш Симеона. Ако докажеш, че той е Черноризец Храбър или че дори е само във връзка с него, аз сам ще му отрежа главата. А този — той посочи с очи безчувственото тяло на Мостича — го пази добре. Остави най-верния си страж пред вратата на килията му.

— А онези, които пазят стаята на Симеона?

— Махни ги — рече ханът. — Симеон не трябва да знае, че го следиш.

Хилядно множество се събра на сутринта да гледа обезглавяването на „опасния бунтовник“, както глашатаите наричаха Мостича. Людете от първите редици, предимно близки на хана или боритаркана, се поздравяваха като на голям празник и доволно потриваха ръце. Но зад тях настроението беше друго. Там прости и отрудени хора гледаха мрачно изпод навъсените си вежди, ругаеха полугласно, проклинаха. Може би единственият безучастен човек в Плиска беше само палачът. Той стоеше на високия подиум, издигнат през нощта, за да се види от всички посичането, и безстрастно чакаше, облегнат на секирата си.

Сам Хорациус Барка с няколко стражи отиде да доведе жертвата. Това всъщност не беше негово задължение, но той се нагърбваше с него доброволно — днес бе истинско тържество за боритаркана, ден на първа победа срещу омразния му Черноризец Храбър. Той искаше всички да видят тържествуването му, та враговете да се уплашат, а приятелите да споделят неговата радост.

Едва слязоха в подземието, и Хорациус още отдалеч забеляза, че вратата на килията беше открехната и пред нея нямаше пазач. Обхванат от страшни предчувствия, той изтича нататък и блъсна с крак вратата. С един поглед разбра всичко — Мостич бе изчезнал по чудо! Ала килията не беше празна. В единия ъгъл лежеше вързан стражът, с натъпкани в устата парцали. На другата страна на килията, закачен на една греда на тавана, висеше обесен Сондоке. На гърдите му бе закачено листче с големи и ясни славянски букви:

ТАКА ЗАГИВАТ ПРЕДАТЕЛИТЕ.

СЛЕДНИЯТ Е ПАГАН.

ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР

Хорациус Барка почувствува, че е на прага на лудостта и потърси спасение в бясна деятелност, в успеха на която сам не вярваше. Той заповяда да се претърси подземието и сам го разрови така, като че търсеше игла, а не възрастен мъж. Развърза стража и го разпита, но той не можа да му каже нищо съществено:

— Не зная нищо, господарю. Стоях на пост и изведнъж силен удар по главата ме повали. — И наистина голяма подутина на главата му потвърждаваше неговите думи. — Повече нищо не помня. Когато се свестих, вече бях вързан и Сондоке висеше там горе…