Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Сега никой, никой не може ни би… И най-сетне човек може да легне при една жена като човек… а не като цар… ех, пес православен такъв! Да караш куц човек да те гони!“

И още бъбреше моят брат рожден, но думите се губеха и аз не ги следях…

А бяха важни слова, защото Йоан никога вече не ги повтори и никога вече не се повтори този ден, сякаш откраднат от младостта ни. Никога друг път царят и самодържецът на всички българи и елини не откри толкова широко душата си пред мене, а аз, Александър, севастократор Средецки, бях единственият, пред когото той понякога откриваше частици от сърцето си. Та нали той само пред мене рида веднъж…

Това беше последната сватба от всички сватби, които Йоан Асен устрои през живота си. Не искам да описвам великолепието и гостите, които се стекоха от всички земи и кралства, за да го почетат. И не мога да кажа, че Ирина беше нецарствена или някои я смятаха за робиня, та жалеха брат ми. Тя се държеше с достойнство и вътрешно велелепие и не се смути от поздравите на патриарси, на папски легати, на императорски посолства, на кралски пратеничества. Само когато трябваше да приеме привета на чичо си Мануил и на леля си Белослава (на нея тя пък се падаше вече майка), за миг се смути, но това не беше нищо и никой не го забеляза, освен аз, който всичко следях с буден поглед. И обикна Йоан третата си жена повече, отколкото Цезар беше обичал Клеопатра, а и Ирина го обикна, защото мъжът на петдесет години все още може да се обича не само заради властта и богатството, а и за величието на духа. Тя обикна и мене, и съпругата ми, и сина ми Калоян, защото е известно и на най-простите люде, че когато жената обича мъжа, тя обича и рода, и родината му. Йоан отвърна със същото, като възстанови, макар и умалено, деспотството на Теодор Комнин и му върна част от властта в Епир. Той задълбочи мира както в дворците и в държавата си, така и по цялата си граница. А границите му бяха огърлия от роднинства; дори простите стражи на всяка крайна рътлина отсам и отвъд България се викаха на гости и се гощаваха като кумове и сватове. И аз моля господа бога, нашия създател и цар на царете, когато съди в деня на страшния съд душите ни, нека сложи на едно блюдо този мир и сговор, а на другото всичките ни грехове и нека ни прости. Нека прости поне Йоановите грехове, защото той знаеше какво върши от първия ден на своето царуване до последния, а аз, надарен с по-слаб ум и проницателност, разгадах деянията му късно… може би след неговата кончина. И нека, както е прието, да завършим с молитва към небето този труд, тъй като повече деяния не бяха извършени от Йоан Асен, нито велики, нито недостойни. Той угасна в този мир и този мир отнесе в гроба, както се отнасят цветята и скъпоценностите, с които китим мъртвите…

$id = 8255

$source = Моята библиотека

Патриарх Йоаким заема главенството на българската църква в 1235 година, а до това време начело е стоял примас Василий, свързан посредством уния с римския папа. Навярно Иван Асен е приемал това по дипломатически съображения, още повече че унията с Рим е била повече формална, отколкото действителна. Йоаким почти никъде не споменава този факт, явно поради ненавистта си към католичеството. За мене това се оказа улеснение, което придава по-голяма стройност и целенасоченост на повествованието. — Б.авт.

Побиването на кол не е обичайно смъртно наказание за европейското средновековие. Може би влиянието от Азия, проникнало във Византия, а може би яростта на Теодор Комнин са причина той да прибегне до това смъртно наказание. В други хроники подобен факт не се среща. — Б.авт.

В своя труд севастократор Александър съобщава, че Теодор Комнин е ослепен веднага след Клокотнишката битка. Всички други хронисти единодушно твърдят, че Йоан Асен му е наложил тази тежка присъда по-късно в Търново във връзка с подготвян от него заговор. Не съм в състояние да тълкувам съображенията на Александър за това противоречие с историческата правда, но го оставям така, понеже то придава повече динамика при композирането на трите хроники в една. — Б.авт.

Интересно защо Александър отминава бегло своите походи срещу Унгария, която се опитва по онова време да нахлуе в България и да отвлече известни сили на Йоан Асен от юг, а с това да намали и заплахата за латинците. Предполагам само, че той е искал, както на много други места, да изтъкне повече духовната си същност, отколкото воинската си дарба, каквато той несъмнено е притежавал. — Б.авт.