Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Мануил излезе по-умен от брат си… — додаде той. — Покорява ми се и живее спокойно, а и мене оставя, и царството ми да живеем спокойно… Заслужават си Атонската земя…“

Аз се приготвих да се оттегля и се поклоних, защото в работната стая имаше неколцина боляри, изправени до стените в почтително мълчание. Ние с Йоан винаги спазвахме дворцовия ред пред външни люде, които не са от нашия род. Йоан ме спря и каза още:

„Пратениците на Хоенщауфените не изгонвай все пак грубо… Каква полза да покажеш на безсрамника, че е безсрамник! Кажи им, че аз съм загубил две съпруги в един ден и скръбта ми е двойна.“

Аз се поклоних и се отправих към вратата, но Йоан пак ме задържа:

„Ще дойдеш с мене на лов!“ — заповяда той.

И ние отидохме на лов, яхнали коне, придружени от много малка свита слуги и стражници. А нямаше никакви песяци и крагуяри, нито тълпата отроци, която с кречетала и викове да вдига дивеч. Нямаше дори кучета. Това ме озадачи и още повече се озадачих, тъй като Йоан по пътя, а той беше заснежен и не добре утъпкан, ми каза:

„Много мисля върху бъдещия си брак… Едва ли толкова се вълнува момък, който си избира невеста… А аз съм много по-зле, защото и невестите ми са знатни, и зестрите големи, та не зная коя да избера. Ако взема, да речем, сестриницата на Юрий, папата ще помисли, че се подготвя отново православен съюз, ще настръхне и ще започне да ме плаши пак с кръстоносен поход, а аз нищо не искам от папата, нито пантофа му да целуна, нито тиарата му да наложа. Да речем, че взема племенницата на Ана и получа петте твърдини с половината Банат от Бела, който ми е шурей, а иска да ми бъде дядо. Тогава Хоенщауфените ще ми станат кръвни врагове, а какво имам аз да деля с тях? Същото ще стане, ако спра избора си на Йоланта, ненюфара на Людовиг Дебели! И обратно! Да кажем, че аз, петдесетгодишният, взема онова дете, Кунигунда, за срам пред хората и пред бога. Тогава и папата, и латинците в Константинопол, и Бела ще ми бъдат врагове! Ето че трябва да остана в почтено и мирно безбрачие!“ — лукаво ме погледна той.

Чакаше да му дам съвет, за да се хване за него, а аз бях уверен, че нещо е наумил и сега нарочно разговаря с мене, както и със себе си. За толкова години бях научил всичките му похвати и тънкости и дори в някои неща бях започнал да му приличам, затова отвърнах и аз лукаво:

„Това е най-благочестивата мисъл, която съм чувал от устата ти, Йоане! Нищо по-хубаво от безбрачието! Може би в безбрачие ти ще изкупиш греховете на всичките си бракове!“

Конете пръхтяха под нас и от ноздрите им излизаше гъста пара. Студът щипеше лицата ни и гласовете на някакви отроци или кой знае какви люде стигаха до слуха ни звънки, но думите не се разбираха. Ние вдигнахме облак врани и те ни посипаха със своя грак.

„Има и друг изход… — каза след време Йоан, като усмири разигралия се жребец. — Може би е най-добре да взема някоя незначителна жена. Така няма да се обиди никой и никой няма да ми бъде враг!“

„Има мъдрост в думите ти, но аз ще възразя. Ако вземеш някоя измежду нашите болярки, нека бъде на последния ти севаст или на катепан на гранична твърдина дори, няма ли да събудиш завист и злоба у своите велможи, така че, като си осигуриш външен мир, да нямаш вътрешен?“ — възразих.

„И това е право! И върху това съм мислил! — отвърна Йоан. — Виждаш ли, свате, колко тежко дело е да задомиш царя си…“

Сега, като се огледах, разбрах, че пътуваме към селото Килифарево, а зад Килифарево се простираха гори и местностите бяха прочути с ловищата си. Предположих, че от това царско село ще вземем нужните отроци, песяци и крагуяри с хрътки. Аз не обичам лова и не обичам зимата не защото годините ми се натрупаха, а още от младини. И не мога да обясня защо. А Йоан бързаше, шпореше коня си и очите му ставаха някак все по-светли и по-сини. Навярно се вълнуваше. Вълнуваше се той пред лова, а все за своите сватби ми говореше. И отново ми каза:

„Някога, Александре, някакъв княз нашари гърбовете ни заради една сватба… Помниш ли?“

„Как да не помня! Твоят гръб, Йоане — помислих в себе си аз, — забрави бича и нищо не личи, но моят помни и до гроб ще помни.“ Той, види се, както много пъти, схвана и сега мисълта ми, та продължи:

„Сега мисля, че един папа, трима крале, десетина херцози и още десетина такива, да турим тук и приятеля от младостта Юрий, не могат с пръст ни пипна, която и невеста да си откраднем!“

С тия думи сякаш се върна младостта му. Лицето му се смени и очите му се засмяха. Още по-светли станаха. А и у мене преля гордост, преля и споменът. Ако човек се замисли над живота си, а човек понякога трябва да го прави, ще види, че и хубаво е имало, и лошо е имало. И той трябва да окачи живота си на пръст и да прецени кое ще натежи. И в живота на Йоан също е имало от едното и от другото, но при него някак и злото, и доброто тежаха толкова, че мъчно можеше да се окачат на пръст и да се мерят.