Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

Така ние влязохме в Килифарево по здрач и слугите заудряха по портата на Теодор Комнин, нашия пленник, комуто аз с почуда отбелязах, че отивахме на гости. И слугите ни отвориха, а ние навлязохме шумно в просторния двор на къщата. Теодор, или както тук го наричат просто кир Тодор, ни чакаше на чердака и ни „гледаше“, сякаш ни виждаше. Въведоха ни в дома, а аз не можах да се освободя от тоя „поглед“. Как го посрещаше Йоан, не зная, но от приветствията и от думите им разбрах, че брат ми и друг път е идвал тук. Навярно съвестта го е мъчила, тъй като при Клокотница той можеше да мине и без ослепяването на врага си. Сега Йоан седна до камината, която гореше, и попита Теодора безсрамно, както се пита беден роднина:

„Имаш ли с какво да ни угостиш? Защото аз ще преспя и утре ще отида на лов!“

И ми направи впечатление, че говори високо, защото навярно Теодор вече не чуваше много добре.

„То може би няма да е достойна храна за цар и за севастократор… — отвърна ромеецът — но все пак няма да легнете гладни, Йоане…“

„Нека запалят още лампади!“ — каза Йоан.

„Чух!“ — отвърна Теодор Комнин и се разпореди веднага.

Слугата донесе още две лампади. В стаята стана светло и аз забелязах колко е чисто и хубаво подредено. И масата беше тежка, дялана с брадва изкусно, а после украсена с резба, и столовете бяха високи, направени от подобно дърво и резба, и край стените имаше седалища, застлани с пъстри черги и китеници, а черги и китеници имаше и по пода в изобилие. И украса от глина и от мед имаше, а под едната лампада се издигаше маса за четене и писане и на нея стоеше отворена книга. На мене ми се стори, че тази книга е предварително поставена и чака някой от нас да започне да чете.

„Ще четем ли и тая вечер любимия ти Плутарх, Теодоре?“ — попита Йоан, видял също книгата.

„Както бъде заповядано! — отвърна Теодор Комнин. — Страницата и мястото са отбелязани“.

Отговорите му бяха тихи, сдържани, покорни, както подобава на един победен да говори пред победителя си, но в тях нямаше нищо, което да унизява Теодора и да възвеличава Йоана. По-скоро се чувствуваше гостолюбието на домакин, отколкото раболепието на пленник. И тяхната дружба някак се слагаше тежко и непринудено и все пак в сърцето си усещах една затаеност, сякаш не всичко между двамата бе казано и определено. Господи, ти, който ни подари великата победа при Клокотница, нима ти не знаеш и не виждаш! Между Йоан и Теодор мирът навеки беше сринат и всичко, което те вършена и говореха, носеше печата на победата и на поражението, колкото и двамата да се стараеха да изглежда иначе. И аз се питах, няма ли по-добър дом в Килифарево от този?

„Аз нямам друго развлечение, Йоане… — говореше Теодор. — Вечер ми четат Плутарх… и това ме кара да съпреживявам съдби и животи на люде прославени и опозорени… Да се връщам назад във вековете… и да изпреварвам с мислите си вековете… Човек в моето положение, пък и в твоето, ако не стане философ, какво още може да стане.“

Той седеше срещу Йоан и го „гледаше“, а и Йоан не снемаше поглед от него. Те бяха някак си отпуснати, като че ли с мъка намираха какво да разговарят, но все пак разговаряха и бих казал, че Комнин беше по-словоохотливият.

„Годините се трупат… — продължаваше Теодор — и мъдростта, която човек е събрал, започва бавно да се разпилява, ако не се поддържа умът буден… А умът се поддържа или с деяния в живота, или с книги за деяния…“

„Ако си изчел книгите си, мога да ти пратя от Търнов други…“ — каза Йоан.

„Не… благодаря, Йоане… човек свиква с книгите, както с хората, и щом веднъж си е намерил вярна книга или верен човек, няма защо да се отказва…“ — отвърна Теодор.

Тогава влезе Ирина, дъщерята на Теодор Комнин, която аз запомних от сватбата на Белослава в Солун и още по-ярко от битката при Клокотница. Тогава тя беше дете с големи уплашени очи, и при това много красиво дете. Сега беше станала жена на около двадесет и пет години и запазила беше красотата си и тия големи, все така уплашени очи. А може би те не бяха уплашени и аз ги виждах още такива под впечатлението на оня знаменателен и, бих казал, страховит за тяхното семейство ден, когато трупът на Димитър Комнин се търкаляше пред шатрата, притиснат завинаги от мъртвата майка, и станът им гореше. Може би тия очи бяха само тъжни или насочени навътре към женската душа, а навярно се преструваха на такива, за да скрият ненавистта и жаждата за мъст, които у жените живеят стократно повече, отколкото у мъжете. Ирина внесе още притвореност в стаята и някаква хладина, въпреки че целуна ръка на Йоан, а на мене почтително се поклони. И падна в стаята мълчание, което тя, така внезапно, както го донесе със себе си, разсея с гласа си: