Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Да чета ли?“ — попита тя баща си, а не Йоан, и стоеше права, стройна, горда в поражението и в длъжността на четец, която, види се, и бащата, и гостът й бяха отредили.

„Да чете ли?“ — обърна се Комнин към брат ми и Йоан каза високо, че може да чете, защото за вечерята е още рано.

„Чух!“ — отвърна Теодор, а Ирина пристъпи няколко крачки и се изправи пред разтворената книга и започна да чете така, както четат наистина четци, на които се заплаща трудът било в черква, било в знатен дом. А тя четеше Плутарх и гласът й беше приятен, равен:

„Когато Цезар слязъл в Египет, бил запленен от царицата на тази земя, наречена Клеопатра. Тя не била висока, а по-скоро средна на ръст, но у нея всичко било така съвършено и отмерено, че човек можел да наблюдава движенията й, както се слуша флейта. А боговете й дали глава и разум, равни на своите…“

Ирина четеше така, сякаш описваше себе си и собствената си снага, и собствения си глас. Тогава за пръв път аз се сетих за недопустимото, че Йоан не се отбива случайно в този дом и може би е обикнал дъщерята на победения от него император. И изплуваха в ума ми, както изплуват в размътена вода камъчетата по речното дъно, думите по пътя до Килифарево. И не мога да кажа защо душата ми се изпълни с небесна светлина. А тя се раждаше от гласа на Ирина и от словата на Йоан по пътя дотук. Но за това ще разкажа после, тъй като някъде по средата на живописта Йоан я прекъсна грубо и светлината в душата ми отстъпи на тревожен мрак.

„Стига! — заповяда той и Ирина спря веднага, сякаш беше машина, направена за четене. — Езичниците ни карат да забравяме бога! Сложи да вечеряме! А след вечерята пак ще четем… — обърна се вече по-меко към Теодор той. — Но друга книга… не езическа…“

Дотук Ирина изпълняваше всичко точно и без отказ, сега обаче тя се изправи пред Йоан и му каза:

„Да повикам ли слугите ти?“

„Не! — отвърна Йоан. — Този път ти ми дай да вечерям…“

„Но кой ще опита храната ти? Ти си дошъл в дома на твой роб и пленник…“ — отвърна дръзко и открито тя.

„Ирина! Какво говориш!“ — извика Теодор, който също беше разбрал грубия намек на дъщеря си. Напрегнат, той „погледна“ към Йоан и чакаше гнева му, но Ирина сякаш нарочно дразнеше едновременно и роба, и господаря, за да им се надсмива.

„А нима той е толкова недосетлив, татко… — обърна се тя към Теодор, — та може да помисли, че е обичан в нашия дом!“

Тук искам да отбележа, че дръзките думи на Ирина не прозвучаха толкова зле, както звучат на пергамента, когато ги препрочитам. Първо тя ги казваше меко и без злост, не спомена и думата „отрова“, а само намекна и беше застанала в кротката светлина на канделабрите, пред иконите. И самата тя, е продълговатото си лице и тъмни очи, изглеждаше да е част от този мистичен кът, изпълнен с мъка, с книги и с онова примамливо усещане за ромейски храм. Йоан не се ядоса. Само погледът му се изпълни с двусмислие и пламнаха ония светлинни, когато започваше да богохулствува. Така поглеждаше и мене, преди да започне да ме гаври за човешките слабости. И по сходството на погледа познах, че я обича… Той никога не се заяда с тия, които не люби, а ги хвали или кори, без да ги доближава до себе си.

„Домът, в който живеете, е мой! — отвърна Йоан и аз се възрадвах, че не намеси името божие в думите, които можеше да бъдат скверни. — Донеси ми вечеря от моето месо, от моето вино и от моя хляб!“

Ирина се поклони и излезе с достойнство, сякаш не чула словата, а Теодор се засуети и като не посмя да се обърне към брат ми, каза на мене, че Ирина е още дете, че все пак онова, което за нас е било спомени на възрастни вече люде, за нея е било спомен на невръстно момиче. Той бе станал бърборив. И каза още, че тя докрай не е могла да отрасне в императорския му дом в Солун. Нека не я корим за благоприличие…

Йоан го прекъсна:

„Та аз не й се сърдя, защо я оправдаваш… Нали е много по-лошо да лицемери… И много хубаво е станало, дето не е расла във владетелски дом…“

„Йоане! — извика Теодор. — От всички неелини ти си най-великият, Йоане! И това ми е едничката утеха… че именно ти ме надви, а не някой друг!“

Тогава Ирина влезе с поднос, погледна баща си с укор, чула раболепните му думи, и нареди на трапезата всичко в мълчание — и месото на Йоан, и хляба на Йоан, и виното на Йоан. А когато седнахме, стана така, че никой не започна да яде веднага, все още не бяхме се освободили от угнетението. И изведнъж Йоан тихо започна да се смее, обърна се към мене и ми каза: