Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Яж, Александре! Ако е решила, нека отрови двама Асеновци наведнъж!“ — и ме почака да взема месо, за да вземе, и той. И държахме месото в ръце и се смеехме.

Но сега Теодор Комини ни изпревари, той грабна къс и го захапа, сякаш не бе ял от седмици, и през залците си каза:

„Нека по-напред умре старият й баща!“

Ядох и аз и не можах да разбера шегуват ли се тези мъже, или ядяха наистина. И ядяхме ние безмълвно и безразсъдно, а Ирина стоеше права зад нас като робиня и ни наблюдаваше. Тогава Йоан хвърли с негодувание месото пред себе си, а вече беше доста потъмнял и ние всички занемяхме в ужас.

„Безсолна е!“ — каза той строго и тогава Ирина пристъпи, щипна сол от похлупците и започна да му соли месото сред мъртвата тишина в стаята.

Едва тогава избухнахме в смях, но тя остана без усмивка на лицето си и солеше месото, като че ли свещенодействуваше, и само с ъгълчетата на големите си черни очи наблюдаваше Йоан, който чакаше да се осоли месото така, сякаш Ирина осоляваше отдавна изблудялата му душа…

Ние не ходихме на лов, а на другия ден заминахме обратно за Търнов. Теодор ни даде шейна, защото беше навалял нов сняг. На конете имаше звънчета. Денят беше ведър и студен и ние с Йоан се гушехме в кожите. А аз приличах в душата си на младеж и си спомних зимите в Галиция, когато великият княз ни пущаше с шейни, нас, всички, неговите осиновени и неосиновени деца и храненици, да се возим. Тогава сред нас беше Мария, и Юрий беше, и на два пъти идва татарският престолонаследник, който гостуваше на Галиция, и ние летяхме и се смеехме, все млади люде, забравили за миг в полета на шейната, че всички носеха със себе си проклятието на своя произход… Мъча се да оценя от тая шейна с деца кой остана щастлив, кой преживя прост земен живот, изпълнен с прости скърби и радости. Никой! Юрий води нови войни с татарите. Батбай живее като страшилище за народите в Европа! Йоан завладя един цял полуостров, но скимти сам като куче, сподиряно от кучките на цяла Европа — прости, господи, израза! Мария почина в монастир, по-обичана от мъжа си като Христова невеста, отколкото като царица. За себе си не искам да говоря.

Летеше шейната с двама мъже, както летеше оная, препълнена с деца, но от едната шейна до другата бяха минали повече от тридесет години…

„Йоане! — казах му аз най-сетне, когато почувствувах, че и неговата душа се пълни със светлината на снега и на спомените. — Ангелът победи дявола у тебе… и ти ще се ожениш за дъщерята на един твой враг… Никога не си ме водил на по-хубав лов!“

„Не ми разваляй разходката!“ — отвърна Йоан усмихнат, но аз бях обзет от беса на добротата и продължих:

„Йоане, това е най-достойното ти дело! Ако има нещо, което да направиш в пълно съзвучие с Христа, това ще бъде… Господи, ти не усещаш ли, че ангелът победи дявола у тебе най-сетне, срази по веднъж завинаги…“

Йоан се засмя и разбрал, че няма да се откопчи, реши да ме подразни дори и в този свят ден.

„Бъркаш, братко… — каза той. — Дяволът, дяволът пак взе своето. Защото аз мислех тъкмо над твоите думи… Ако взема измежду нашите болярски жени… ще подигна злоба и ненавист… а така всеки ще ме съжали, щом се задомявам за робиня… А ти какво ме възвеличаваш… не от християнски дълг“.

„Не говори така!“ — почти изплаках аз, защото той с няколко думи само ми отне цялото щастие, като отново измъкна своята проклета царска везна и почна да отмерва и да размерва, като последен купец на тържище.

„Та това е най-големият ми грях! — продължи Йоан. — Аз насилвам робиня, която ме мрази, за да бъда чист и пред йога, и пред людете!“

„Спри! — изкрещях. — Прави каквото си намислил, но повече не се скверни, поне с думи!“

„Ех, светец такъв… А баща й разбира, и тя разбира. Аз ги насилвам с изгоди, не с бич… с бич те няма да приемат…“

„Спри! Спри!“ — викнах отчаяно аз.

„Та ние с Теодор сме двама стари разбойници… Ти как си мислиш… Чудя ти се снощи как стоя между нас, като разпнатия Христос между двамата разбойници…“ — започна да се смее той.

Не издържах. Скочих от шейната и хукнах като луд по бялото поле и едва след време разбрах, че Йоан тича след мене, и когато задъхан спрях и се обърнах, като гонен елен за последна борба със злото псе, Йоан се усмихна в лицето ми с дяволската си усмивка и също като мене задъхан каза:

„Обикнах я, Александре… Обикнах я…“ — и като ме сграби, повали ме в снега и натискаше лицето ми в снега, и ме давеше, както някога се давехме, буйни и млади, като млади псета в снеговете на Галиция. И крещеше, и ме биеше по гърба — точно там, — и се смееше: