Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Дъщеря му е деветнадесетгодишна…“

„Чакай! — каза той. — Нали бях вече женен за леля й Ана… Да… да… Ана й се пада леля. А когато се женихме, Ана също беше деветнадесетгодишна… Какво ще кажеш? — присви око Йоан и за малко извади с леки попъшкваници нозе от горещия чебур. — Струва ли си едно кръвосмешение половина Банат?“

„Има ли значение…“ — дръзко отвърнах аз и не криех иронията.

Той поиска отварата си, а това беше отвара от изтравниче и ревач трева, за която разправят, че като я откъсваш от земята, плачела като дете, натопи отново крака си и се замисли, като отпиваше от отварата. Най-сетне каза:

„Ти записвай! Всяко предложение записвай и когато се съберат… ще решим… А на Бела предай някакъв любезен отговор и не забравяй да им напомниш, че аз още тъжа за Ана… те ще разберат, че намеквам… и ти разбираш какво им напомням… Подай ми сега ония свитъци…“

Подадох му няколко пергамента, захвърлени на масата. Той взе единия от тях и ме накара да го прочета. Това беше царско оризмо, с което се даряваше още едно село с отроците и земята на монастира „Свети Ватопед“, който веднъж вече бе обдарен. Напоследък той правеше все по-големи дарения на църквата. А както Йоан обичаше, всичко беше грижливо и точно изброено и написано. Хубаво и всеславно дарение, но Йоан не се стърпя да се погаври със себе си и с мене.

„Как мислиш? — попита той. — Срещу такъв дар на бога и на неговите служители колко гряха ще откупим пред Създателя?“

„Нито един! — ядосах се аз. — Ще получиш само няколко благодарствени литургии от монасите и хиляди клетви от отроците, които подаряваш като стока!“

Тогава Йоан стана мрачен и аз помислих, че се разгневи. Извади нозете си и остави слугата да ги обърше и обуе във вълнени чорапи, а самият той се затъна в кожуха си, сякаш се затвори от света.

„Зная, че за такъв като мене прошка божия няма да има… Мъчно ми е, че ще се разделим след смъртта си… ти ще отидеш в рая за вечно веселие, а аз ще падна в геената, където са всички царе и крале… А време за добри дела не остана вече…“

Това не беше истина, тъй като Йоан живееше в дълбок външен и вътрешен мир и се стараеше да бъде справедлив управник. Него го почитаха не само своите, но и чуждите. Може би това му стигаше, за да го прибере господ в рая си. Но той обичаше да говори дързости, а за добрата си страна мълчеше.

И така аз започнах да записвам предложенията. Имаше и такива, които не заслужаваха внимание. Например херцогът на Атина предлагаше сестра си, хубава жена и отговаряща по възраст на Йоан, като му обещаваше да приеме покровителството на българския цар, което ще рече да се припознае за негов васал, като се отметне от васалството при императора в Константинопол. Въпреки незначителността аз записах и това предложение, както и много други.

Юрий, който отдавна управляваше Галиция, покани Йоан да се ожени за сестрината му дъщеря на име Евлампия, за да се засили, както се изразиха пратениците му боляри, дружбата на тяхната младост, в името, на която той пак молеше за помощ срещу татарите, с които отново водеше битки, макар и не така люти. Дори на шега упрекваше Йоан, че някога отнел годеницата на Батбая, неговата братовчедка Мария, а сега Батбай му отмъщава, както му отмъщава и за тежкото поражение.

А когато и Фридрих Хоенщауфен ни предложи дъщеря си, а то беше срамно предложение, понеже момичето току-що бе навършило тринадесет години, почувствувах, че и Йоан се възмути.

„Тия изгони! — каза ми той. — Все пак аз ожених детето Елена за дете… И Мануил беше на четиридесет… А Фридрих е безсрамник! Или пък ме мисли за твърде мъдър, та ме наема за учител и възпитател на… как се казва това нещастно създание?“

„Кунигунда!“ — отвърнах. 6

Йоан седеше на голямата маса, отрупана с царски пергаменти, и дори някои от тях се намираха под него, а беше обут с ботуши и запасан с кожен тум. Навярно щеше да ходи на лов. Напоследък той често ходеше на лов, но понякога се бавеше и по три дни, а само веднъж донесе сърна.

„Бедната Кунигунда! Знаеш ли, че Елена отдавна не ни е писала! — въздъхна той и ме погледна със злоба. — А Белослава редовно пише… Тя захитря… и се гали на баща си… Понякога е полезно да спиш със стар и опитен съпруг! Нищо, царете и обичта на дъщерите си плащат… Подарявам й… нека владеят Атонския край с прославените монастири…“ — и той ми подаде хрисовул, приподписан от него с червен киновар.

Говореше малко задъхан и, види се, болеше го за тая платена със земя обич у дъщеря си, затова взе пергамента и го сложи при другите с въздишка.