Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Ако Ана беше жива, щеше да ме разбере…“ — въздъхна той. — И може би щеше да отвори очите на брат си… Тогава, съюзен с угрите, може би нямаше да има нужда да се отправя аз самият с цялата си сила… Но ето бог ми отне Ана и тук виждам промисъл. „Иди, казва ми бог, и изкупи греховете на всички християни!“

„Сам ли възнамеряваш!“ — възкликнах аз.

„Не! Не сам… — отвърна Йоан. — И ти ще дойдеш! Забелязал съм, когато си с мене в битка или в преговори, върви ми… Та кажи ми, къде сме пропадали ние с тебе, та да пропаднем и при татарите?“

„От Галиция започва възходът ни… — отвърнах аз — може би там да бъде и залезът ни, Йоане! Премисли ли?“

„И още как! — засмя се Йоан. — И мислех аз не като цар в сегашното, а като баща на ония царе от бъдещето… защо да ги оставя голи срещу вятъра, който бучи в Азия… и идва…“

Прекръстих се. И тогава се сетих за друго. Ето, аз мога донякъде със слабия си ум да се старая и да кретам след ума на брат си, но как ще го разберат болярите и властелите, които мътят в твърдините си като квачки на полог и като квачки погледът им стига само до оградите на техните дворове и не по-далече. Та кой наш цар е повеждал и войска, и военачалници толкова далече, колкото Йоан възнамеряваше. Само ние с него знаем къде е Галиция и колко реки, колко планини, колко полета трябва да пребродим. Казах на Йоан това. И му казах още, че никоя болярка няма да пусне мъжа си или сина си в такава бран и че те, нечестивите, ще се укрият по твърдините си.

„А защо трябва да им се казва, на каква бран ги вика царят им? — отвърна Йоан. — Ще ги свикаме за поход срещу угрите или в Сърбия и ще им обещаем плячка…“

„А ако се разбунтуват, когато узнаят, че отиваме на друга бран, през девет земи в десета…“ — възразих аз.

„Е, тогава за пръв път ще се наложи да погубя непокорници… и ще погубя… Виждаш ли, Александре, колко е щастлив оня, който разбира… като тебе, и колко са нещастни слепите…“

Тогава разбрах, че Йоан Асен твърдо е решил да воюва в Галиция и няма да спре пред нищо, а ще направи така, както е намислил, и ще събере войнството си пак така, както е намислил, и ще ги води натам, накъдето е намислил. И разбрах още, че вече е намерил и открил неколцина, които са готови да го следват, защото най-трудното е да следваш царя си в идното, а не в сегашното.

И нашата войска се събра в името на сегашното за война с угрите, а Йоан я поведе към бъдното за бран с татарите. А аз, който още в началото се врекох да не разказвам за делата воински на своя брат, както и за много други мъдри плетеници на неговото управление, ще отбележа само, че стана така, както той бе предугадил. Когато болярите и мнозина от войниците се досетиха накъде се е отправило това огромно войнство, възроптаха. И първите, които възроптаха, Йоан постави в окови. А между тях имаше един от Клокотница, мъж храбър и много откровен, искам да кажа храбър не само на битка, но и на синклит, който въртеше еднакво честно и умело и меч, и език. Казваше се Радуил и преживя целия си живот във вярност към Йоан, а земята му беше при Ловеч в самия град се повинуваше нему. Йоан го посети в тъмницата, а то беше шатра, пазена от стражи, и му каза пред всички:

„Радуле, щом ти си се уплашил, значи са се уплашили мнозина.“

„Не съм се уплашил — отвърна оня. — Но не виждам цел за храбростта си, царство ти!“

Тогава Йоан накара стражите и свитата да се отдръпнат и да бъдат свалени оковите на болярина, а те останаха в шатрата, отредена за затвор. Като излизахме, чухме още Йоан да казва:

„Ти си два пъти по-силен от мене, Радуиле! Ако не изляза прав в мислите си и в думите си, удуши ме!“

Това чухме на излизане, чуха го и войниците, и свитата я възроптаха, като не искаха да се отдалечават. А аз, който знаех, че брат ми никога няма да се остави по глупав начин да стане жертва на един толкова силен мъж, ги накарах да изпълнят царската повеля. А за нея бързо се разчу из целия стан и около шатрата се стече безброй и чакаше. Когато сменяха втората стража и тръбите ехтяха, Йоан излезе, а след него излезе и Радуил.

„Дайте на болярина — заповяда високо пред всички царят, — и коня му дайте, и знамето му върнете, за да води полка си!“

Около Радуил се струпаха, а аз влязох при Йоан в шатрата, която пленихме при Клокотница, и той каза, че е гладен и иска да яде. Донесоха ни и аз го похвалих за смелостта му и за мъдростта му да остане сам с този див и честен мъж, който ще върне в редовете на войнството мнозина. Йоан кипна:

„Никога ли, Александре, няма да се научиш как се управляват люде! Та Радуила аз научих на всичко още в Търнов!“