Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Йоане!“ — извиках аз, но той се разбесня и блъсна чашата, която си наля, но от която не пи.

„Когато аз накажа някого несправедливо, той не ме ли обругава в сърцето си, не царехулствува ли? Знам, че богохулствувам! Но поне съм искрен към бога, не тая в сърцето си, а викам… Защо и Петър! Защо и другите, които никога не съм докосвал с помисъл или с деяние! Защо!“

Мълчах. Както винаги, дори и в богохулството си той пазеше онова приличие, което правеше думите му още по-ужасни.

На утрото ние потеглихме за Търнов. Войските щяха последователно и в боен ред да се изтеглят, защото се бояхме да не ни нападнат не толкова латинците, колкото дружините на Ватаци. Край нас горяха като клади огромните обсаднн машини, които ни струваха толкова труд, а от гредите и дъските можеше да се построи цяло селище, подобно на селищата в Галиция. И страховито беше, и величествено беше, като гледахме тия пламъци, в които изгоряха надеждите и трудът на толкова люде, а между тях и на покойния патриарх, който със смъртта си трябваше да даде божи знак за пожарите. И топлината ни лъхаше, докато излезем по пътя на Адрианопол.

Пътувахме със стражи не много на брой и не на коне, а е кочия. И кочията караше млад войник, а не царският кочияш, който през нощта бе препил, крадейки вино от пира с китаристките, и на утрото не можеше да се пробуди. И знаехме, че е невъзможно да заварим никой от мъртвите, а ще намерим само гробове, но бързахме. По едно време Йоан ме допита:

„Ще ми дадеш ли някога да прочета какво си писал за мене… Сега ти оставаш единственият ми летописец…“

Не му отговорих, за да не излъжа, както и за да не потвърдя истината, но Йоан не ме остави да мълча.

„Пиши… — допълни той, все едно че бях потвърдил истината. — Нека някога четат за нас така, както ние четем за другите… Но се старай да бъдем, каквито сме били, искам да кажа, не безплътни и бездушни… И за греховете ми пиши! И за добродетелите! Та кой човек е без грехове и без добри страни? Знаеш ли защо не вярвам на житията! Сещаш се… Там всичко е толкова благочестиво, че човек почва да копнее за безпътство, като ги чете…“

Разбирах го, че иска да говори, за каквото му дойде наум, само и само да не го надвие мъката и да не го повали пак, както го повали снощи в шатрата ми. Но аз мълчах и той се принуди да изтръгне от устата ми думи едва ли не със сила:

„Ти вярваш ли всичко, написано в хрониките и житията?“

„Вярвам…“

„Добре! — каза той. — Щастлив човек си! И на всичко написано в светите книги пак ли вярваш?“

„Вярвам!“ — още по-твърдо отвърнах.

„Тогава кажи ми, защо бог е създал людете и зверовете, звездите и цялата вселена… за да се забавлява или за какво… А после написал съдбините на всеки човек и на всяко светило небесно и още на всяка безсловесна твар… Та като знаеш отнапред какво ще се случи, то престава да те забавлява… както е и при людете…“

„Не мери божествените неща със земни мерки!“ — възразих аз.

„А бог защо мери със земните мерки своите божествени дела? И когато съди, защо не съди с човешко мерило, а съди с божествено?“

Така ние пътувахме и разговаряхме за възвишени неща, въпреки че Йоан не пазеше божието име чак дотам свято, както го пазех аз. И сякаш се бяхме сдумали да не говорим нищо за покойниците. На втория ден от пътуването ни достигнаха конници на Ватаци и ни дадоха послание от никейския император, в което той присъединяваше към нашата скръб и своята. Не казваше нито дума за пропадналото велико начинание, за измяната, а само намекваше, че и занапред ще вярва на обичта и на приятелството на своя сват и своя брат по корона и по вяра. Йоан ми заповяда да отвърна на императора също с послание и нека то да бъде също така пропито от скръб, пълно със съжаление за общото дело, накрая нека уверя Йоан Ватаци, че цар Йоан Асен му остава верен и почтен приятел и роднина до края на техните дни, като връща Елена при съпруга й Теодор. И аз написах всичко, както се полагаше и както ми беше заповядано, Йоан го прочете, одобри го, подпечата го с пръстена си и го прати обратно с конниците на юг, а ние продължихме пътя си към Търнов, а заедно с това и разговорите си за неща възвишени и божествени. Привечер, когато се появиха далечните сенки на Маториевите гори, или по-точно се провиделя твърдината Панагелум, която доскоро беше граница между нас и латинците, Йоан ме попита:

„Сега искаш ли да поправя грешката на младостта си​ и да те направя патриарх…“

„Не бива…“ — отвърнах.