Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

„Страх ли те е? — усмихна се той, едва на третия ден от научаването на страшната вест за пръв път се усмихна и ми заприлича на някогашния Йоан. — Бог обича да ми праща поличби чрез смъртта на патриарсите ми… Нека е греховно, Александре, но аз не обичах Йоакима и той е единственият човек, за когото не тъжа… И защо трябваше бог да го тури при поличбите?“

„Ето! — поех вече думата му по-охотно, за да го разтуша, доколкото ми даваше сърце да влизам в неговите недотам благочестиви мисли. — Ето… — казах аз. — Затова не искам да стана патриарх… Ти никога няма да обикнеш духовния пастир на царството си… дори и той да е по-благочестив от Йоакима! Ти не търпиш никого до себе си!“

„Това е право… — отвърна Йоан. — Тогава ще трябва, да сложа патриарх измежду людете, които не обичам… Няма защо да намразвам нов човек или човек, когото обичам…“

Йоан намери сили да се пошегува в тия тъжни дни на нашето завръщане и дори, както беше в нрава му, чрез шегите си да задълбава в истината и тая истина да я пригажда към изгодите на царството си. И в тия дни на нашето завръщане узнах по-добре от всякога колко мъжествен, колко мъдър и колко обдарен човек беше брат ми и се уверих, че има хора, осъдени да управляват, и хора, осъдени да се покоряват. Уверих се, че дори люде, родени от една утроба, могат да принадлежат към едните единият и към другите другият. Защото, като се замислих над тия последни дни, ето какво се получаваше — Йоан загуби любими хора, оплака ги с всичката сила на наранената си душа, но той и нещастието си превърна в изгода на царството. Прекъсна войната, от която нищо не очакваше, а получи от Рим всичко, което очакваше. И от Никея получи всичко, което очакваше. И с тази последна своя, бих казал, хитрост, но подплатена с мъжество и с мъдрост и с много истинска скръб, повече нямаше какво да се желае. Неговото царство беше първо на полуострова и едно от най-могъщите в Европа, а наоколо му цареше почтен мир, защото никой не смееше да нападне, а и той вече не заплашваше никого, като човек, взел своето, и в мъдростта си не пожелал чуждото. Това се прояви най-вече след една година, когато владетели и първосвещеници счетоха, че е прилично вече да помислят за сродяване с великия цар. Но за това ще разкажа друг път…

Според божествените и човешки закони и обичаи траурът и в хижите, и в дворците трае еднакво и разликата е само в това, че докато хижите са в сянката на едно село, то дворецът е в лъчезарието на целия свят. Не искам да кажа, че и тук Йоан наруши човешките и божествените закони, напротив, спази ги, както е прилично да спазва мъж, овдовял и загубил син — царевич. Единственото, в което мога да го упрекна, е, че все повече спореше с небето. Въобще ведно с възрастта у него се отваряха все по-тъмни сили и аз, понеже знаех, че само смъртта ще го смири един ден — дай, господи, да е далечен, — вече не воювах така с него. Защото у мене с настъпването на възрастта ставаше обратното — аз се смирявах и гледах с добра усмивка на човешките грехове и с примирение. Може би те — и усмивката, и примирението — дойдоха у мене от Йоан или по-скоро от Йоановата младост. И тъй Йоан спореше с небесата, но пазейки вярата си, а неговата вяра беше като езическата, тъмна и първична, създадена за угода по-скоро на човека, отколкото на боговете. Веднъж ми каза, че не е право да пишат писарите и писците под името и званията му още и „благоверен“, защото той не се смята за благоверен, а от друга страна, не се счита и за лицемерен, та да си прикачи това. И ако не бях възразил, той щеше да заповяда да не се пише „благоверен“. Попитах го кой друг цар се е погрижил толкова за монастирите, за мира между хората, за съгласието между властелите и държавите, дори и за сговора сред обикновени люде. Навярно съм бил убедителен, защото Йоан се смири и каза на носа си:

„Е, добре! Добре! В този смисъл да, но не и във фарисейския, както от векове се е писало пред името на всички царе!“

Така той и в скромността си се отдели от тълпата на множеството всякакви царе, които са управлявали.

Друг път го заварих да рови книгите на Ана, вечен мир и светлина на душата й, а това бяха донесени от Рим и от много други места книги. Латински той почти не знаеше, но затова пък гръцки говореше донякъде без усилие, а защо ровеше в латинските книги, така и досега не можах да си обясня.

„Мнозина я имаха за несвястна… — каза ми той. — А Ана беше мъдра, доколкото бог е възможно да отличи жена с мъдрост… Боя се, че болестта й и смъртта й бяха наказание небесно, защото тя е искала да знае повече, отколкото се полага на пола й… — и като се отдели от високата маса, приспособена за четене, застана срещу мене и запита още, сякаш питаше себе си: — Ето и това не мога да разбера… Кой е посял в главите на хората тези глупости, че жената не е човек, а само същество от човешки тип или нещо като селище, което нито е град, нито е село… Сигурно не бог, защото бог не би обидил половината от най-великите си творения по този начин… Това са го направили хора като Йоаким, събрани на събори или говорилища!“