Евгени Димитров - Сватбите на Йоан Асен

После яде и мълча. И аз мълчах засрамен и за себе си, и за брат си, докато той не каза пак:

„Бог ще ми прости, дето от този безстрашен човек направих страхливец, а себе си от страхливец направих безстрашен, защото аз се боя от този поход повече от всеки друг. А като ми прости бог, нека ми даде победа над татарите в името на всички християни!“

И понеже бог даде победа Йоану над татарите, то смятам, че му е простил малкия грях на притворството и на престореността. Не искам да описвам тази победа. Ще отбележа само, че Йоан, вече не в младост, този път се би пред войската си, сякаш изпитваше съдбата си, а след битката, когато нашите войски преследваха татарите по цялата степ, ми каза:

„Знаеш ли, че ме раниха в крака… но нищо… един ранен цар струва колкото трима неранявани крале… я ме превържи, но без да се разчуе…“

И докато го превързвах, известиха през платното на шатрата, защото беше запретено да се вдига, че Радуил паднал в боя.

„Виждаш ли… — пошепна тогава Йоан, за да не се чуе навън. — Бог все пак ме наказа… Не ми подари чиста победа… опръска я с кръвта на Радуил…“

Привърших превръзката и той пусна багреницата си доземи, тогава въведоха нашия приятел и съюзник княз Юрий и те се прегърнаха братски… А Юрий, възбуден от боя, започна да възхвалява и да благодари Йоану за помощта и твърдеше още, че може би десет години след тази победа татарите ще оставят Галиция в мир…

„И България!“ — додаде Йоан.

Те се гледаха очи в очи и разбираха, че съюзявайки се както някога, всеки е помогнал на себе си и може би узнаха тогава, както аз някога узнах за себе си, че в живота на владетелите има нещо, което е чест и все пак не е чест, има нещо, което е обич и все пак не е обич. И пак се прегърнаха.

А навън отшумяваше боят и цвилеха коне, и се носеше гълчава, и някакъв ранен оплакваше високо себе си на езика, който людете говорят в Галиция и който е почти като нашия, само дето е малко по-мек и малко по-тъжен език…

За нашето завръщане в България искам само да кажа, че Йоан не яздеше, а се возеше в кочия и това принуди и мене почти по целия път да се возя. Малко преди да стигнем Дунав, ни посрещна Матеус — нека отбележа, че бургундецът беше доста остарял и западнал, та не го взехме в похода — и той започна да лекува раната на брат ми и я лекуваше почти както лекуваше моя гръб. А това беше една зачервена рана, която много болеше. Сега нека си призная, както пред изповедник, че болките Йоанови донякъде ми се видяха справедливи и аз ги приех като отплата за моите страдания под камбаната, въпреки че Матеус не поставяше цялата снага на Йоан под стъклото, а само ногата. Някъде към Дръстър обаче раната започна да гнои, пукна се и в самата твърдина Йоан преспа за пръв път спокойно. На сутринта възнагради Матеус, а на мене каза, защото се усмихнах на щедрата плата:

„Ако още веднъж се усмихнеш, ще заповядам да те тури под камбаната, макар и здрав, за да се излекува душата ти, която можа към родния си брат да събере нечестивост!“

И понеже — нека ми бъде простено — аз възроптах, Йоан добави още:

„Та ти си бил не само злорад, но и лицемерен…“

И уж гняв имаше в думите му, но и веселие долових. Той се разтъпка из покойната и като се движеше, куцаше силно, а като куцаше, ме обиколи, поведе ме към венецианското огледало и пак ме обиколи. И аз видях своя образ, крив от собствения си недъг, а видях и него как куца, може би повече, отколкото трябваше. И ме прегърна и взе да се смее… А аз бях бледен като нежит.

„Само че знаеш ли — каза той. — Все пак ти пострада при кражба, а аз окуцях в бой…“

Тогава поехме към Дръстър. В самата твърдина ни чакаха пратеници на Людовиг — френския крал, не зная как да го нарека, защото те всички се казват Людовици и само по прозвище могат да бъдат различени. Този беше внук на Людовиг Дебели, а баща му, също Людовиг, починал млад и той наследил направо дядо си и заедно с това името и кралството му. Те поднесоха на Йоан брачен договор, като му предлагаха сестрата на краля и внучката на Людовиг Дебели, както и съюз между Франция и България, насочен срещу Фридрих Хоенщауфен, който воюваше едновременно с Франция и с папата, а границите му докосваха нашите на север.

С това предложение, първо по реда на многобройните предложения, траурът завърши и започнаха новите сватовства на моя брат. Но той вече беше друг човек, затова любезно, но неопределено отвърна на пратениците, а вечерта, когато сваляха одеждите му, ми каза:

„Ти винаги си ме лъгал, че не пишеш хроника за деянията ми! Мълчи! Не признавай! Нито пък отричай! Но ако пишеш, отбележи: аз ще накарам цяла Европа да се раздвижи… И не че ще диря някакви изгоди… а така, защото съм ти казал, че и господ бог от скука е създал света и го е раздвижил… и при това не е бил куц…“