Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Западният вятър помогна на Юсуф да усети миризмата на двамата франки, веднага щом ги чу да идват в мрака. Това беше миризма на роби и на бойно поле, нямаше съмнение, че те идваха на вечеря, без да са се изкъпали, варварите им с варвари.

Когато рицарят тамплиер се показа на светлината на огъня, правоверните видяха, че той носеше пред себе си белия си щит с червен кръст, а един гост не трябва да идва така. Емирът Муса направи няколко колебливи крачки към седлото си, където беше струпал оръжията заедно с броните. Юсуф обаче бързо пресрещна неспокойния му поглед и мълчаливо поклати глава.

Рицарят тамплиер се поклони поред на тримата си домакини, а сержантът му го следваше тромаво. След това изненада домакините си, като вдигна щита с отвратителния кръст и го закачи възможно най-високо на ниските дървета. Когато откачи меча си, за да седне, както Юсуф го покани с ръка, той обясни, че доколкото знае, в околността не са останали никакви злонамерени мъже, но нали човек никога не можеше да бъде сигурен. Ето защо един щит с тамплиерски кръст би охладил желанието им за борба. Освен това той щедро предложи да го остави да виси там за през нощта и да си го вземе призори, когато така или иначе щеше да бъде време всички да се отправят на път.

Когато тамплиерът и неговият сержант седнаха до муселина и започнаха да вадят от собствените си провизии, там се появиха фурми, овче месо, хляб и малко мръсотия, Юсуф не можа да сдържи смеха си, който отдавна се опитваше да потисне. Всички останали го погледнаха учудени, защото никой не беше забелязал нещо смешно. Двамата рицари тамплиери сбърчиха чела, нямаше как да не си помислят, че самите те бяха обект на присмеха му.

Той рече, че ако нещо не е очаквал от този свят, то това е някой да го пази през нощта и този някой да носи щит с обозначението на врага му. Макар и от друга страна, това да потвърждава изконната му вяра в това, че Бог при цялото си могъщество навярно обича и да се шегува със своите деца. Всички се усмихнаха на тази мисъл.

Точно тогава рицарят тамплиер съзря парче пушено месо сред онова, което сержантът беше извадил, и рече нещо на френски. Сержантът веднага скри парчето месо, а рицарят рече, повдигайки рамене, че на този свят онова, което е лошо за един, е добро за друг.

Тримата правоверни разбраха, че сред храната е имало свинско месо и така цялата храна е нечиста. Юсуф им припомни Божиите думи, че когато човек е в нужда, важат други правила, а не онези, които важат, когато е у дома си. Изглежда, останалите бяха доволни от думите му.

Юсуф благослови храната в името на Бог Състрадателния и Всеопрощаващия, а рицарят тамплиер — в името на Иисус Христос и Божията майка. При този ритуал никой не показа отвращение към вярата на другия.

Тогава започнаха да се гощават и най-накрая, подканен от Юсуф, рицарят си взе парченце овче месо, разкъса го на две и подаде едната половина на своя сержант, който го постави в устата си с колебливост, която успя да овладее.

Известно време мълчаха.

— Има нещо, което искам да те попитам, рицарю — рече Юсуф след известно време. Говореше ниско и интензивно, а приближените му изглежда знаеха, че говори така винаги, когато мисли дълго и иска да сподели нещо важно.

— Ти си наш домакин. Приехме поканата ти и с удоволствие ще отговорим на въпросите ти, но помни, че нашата вяра е правата вяра, а не твоята — рече рицарят тамплиер с изражение, което показваше, че не би се посвенил да защити религията си.

— Знаеш много добре какво мисля за това, рицарю. Нека задам въпроса си. Ти ни спаси. Нас, твоите врагове. Вече признах това и ти благодарих. А сега искам да знам защо.

— Не спасихме своите врагове — рече рицарят замислено. — Дълго дирихме шестимата разбойници. Цяла седмица ги преследвахме от разстояние и чакахме наистина много. Нашата задача бе да ги убием, не да спасим вас. Но Бог ви е пазил и нито ти, нито пък аз знаем причината за това.

— Но ти ли си самият Ал Гути? — заинати се Юсуф.

— Да, вярно е — рече рицарят. — Аз съм онзи, когото на вашия език наричат Ал Гути. Но моето истинско име е Арн от Готия, а моята задача беше да освободя земята от тези нечестиви разбойници. Аз изпълних задачата си. Това е.

— Защо някой като тебе, който е и емир на рицарите тамплиери в Газа, трябва да извърши нещо така незначително, а и опасно, като това да броди из пустите и негостоприемни земи и да убива разбойници?

— Тъй като такива са били правилата в нашия орден дълго преди да се родя — рече рицарят тамплиер. — Още след като сме освободили Божи гроб, поклонниците не са имали никаква защита, когато са се отправяли към река Йордан и към мястото Яхия, както го наричате вие, където някога е бил кръстен Иисус Христос. А навремето поклонниците са носели със себе си цялото си богатство, докато сега го оставят на сигурно място при нас. Ставали са лесна плячка за разбойниците. Така се е появил нашият орден. За да ги пази. И до днес е въпрос на чест да се пазят поклонниците и да се убиват разбойниците. Значи не е така, както ти се струва. Това не е незначителна задача, напротив. Това е сърцевината на нашия орден. Оттам произлиза той. Въпрос на чест, както вече казах. И Бог изпълни молитвите ни.