Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Сержантът беше най-после готов с всичко, провери дали всички дисаги са наред, качи се на коня и затегли бавно кервана си покрай тримата сарацини.

Юсуф учтиво поздрави сержанта по франкски с широк жест. Сержантът му се усмихна несигурно, но какво им отговори не успяха да чуят.

Започна да се здрачава, слънцето беше се снишило зад високите планини на запад и соленото море, там долу в далечината, вече не блестеше в синьо. Конете сякаш усещаха нетърпението на господарите си, тръскаха глави и пръхтяха от време на време, сякаш и те искаха да поемат на път, преди да е станало прекалено късно.

Тогава видяха рицаря тамплиер, облечен в бяло, който идваше от пресъхналия канал. След себе си теглеше два коня с двама мъртви мъже, висящи от седлата. Не бързаше, яздеше с приведена глава, сякаш беше вглъбен в молитва, макар че най-вероятно просто гледаше каменистата и неравна земя, за да си избере път.

Той май не беше видял тримата ездачи, които чакаха, въпреки че от неговото място силуетите им трябваше да се забелязват на фона на светлата част от вечерното небе.

Но когато стигна до тях, той погледна нагоре и спря коня си, без да каже нещо.

Юсуф съвсем се слиса, сякаш онемя, тъй като това, което наблюдаваше сега, противоречеше на видяното само преди миг. Дяволският демон, който очевидно се наричаше Ал Гути, излъчваше мир. Шлемът му сега висеше на верижка на рамото му, а късата му светла коса и грубата му, неподдържана брада в същия цвят наистина откриваха едно демонско лице с очи, точно толкова сини, колкото можеше да се очаква. Тук обаче стоеше мъж, току-що убил трима или четирима други мъже — във вълнението си Юсуф не можеше да си спомни колко точно, въпреки че обикновено помнеше всичко, което виждаше по време на битка. Той беше виждал много мъже в мига след победата, в мига, след като са убили и победили, но никога не беше виждал някого, който да изглежда така, сякаш все едно се връща след всекидневната си работа, сякаш е жънал на полето или е брал захарна тръстика при блатото, така изпълнен с чиста съвест, каквато само богоугодната работа може да даде. Сините очи не приличаха на очи на демон.

— Ние чака теб… ние благодари… — каза Юсуф на някакво подобие на франкски, надявайки се другият да го разбере.

Мъжът, който на езика на правоверните се наричаше Ал Гути, го гледаше изпитателно, а лицето му се озари от усмивка, като че беше преровил паметта си и открил там търсеното. Това принуди емира Муса и Фахр, но не и самия Юсуф, внимателно, едва ли не несъзнателно да спуснат ръце към оръжията си до седлата. Рицарят тамплиер съвсем ясно забеляза тези ръце, които сега изглежда сами мислеха да посегнат към ятаганите. Той вдигна поглед към тримата на склона, погледна Юсуф право в очите и отговори на собствения им език:

— В името на милостивия Бог в този час ние не сме врагове и не търся битка с вас. Спомнете си думите от вашето собствено писание, думите, които Пророкът, мир на праха му, сам е произнесъл: „Не отнемайте несправедливо чужд живот — Бог свято е заявил това“. Аз и вие нямаме справедлива причина за това, тъй като между нас сега има примирие.

Рицарят тамплиер им се усмихна още по-широко, сякаш искаше да ги накара да се засмеят. Той съвсем ясно съзнаваше какво впечатление трябва да е направило на тримата врагове това, че ги е заговорил на светия език на Корана. Но Юсуф, който почувства, че се налага да мисли светкавично и бързо да спечели контрол над ситуацията, отговори само след кратко колебание:

— Наистина, неведоми са пътищата Господни! — Рицарят кимна, сякаш тези слова му бяха добре познати. — И само той знае защо ни е изпратил враг за спасител. Но аз, рицарю на червения кръст, ти дължа благодарност и искам да ти дам от това, от което тези осъдени нападатели не получиха нищо. Тук, където седя сега, оставям сто златни динара и те ти принадлежат по право за това, което извърши пред очите ни!

Юсуф си мислеше, че е говорил като крал, при това много щедър, каквито трябва да бъдат кралете. Само че отначало рицарят отвърна само със смях, съвсем искрен и без насмешка, което го възмути, а още повече брат му и емира Муса.

— В името на милостивия Бог, ти ми говориш както от доброта, така и от незнание — отговори тамплиерът. — От тебе не мога да приема нищо. Направих това, което трябваше да направя, независимо дали си тук или не. Аз нямам никакви лични вещи, не мога и да приемам такива, това от една страна. От друга страна, можеш да заобиколиш това мое обещание, като дариш сто динара на рицарите тамплиери. Прости ми, мой непознати приятелю или враг, но мисля, че трудно ще обясниш на твоя Пророк смисъла на подобен подарък!