Ян Гийу: Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

С тези думи рицарят събра поводите на коня си, погледна назад към двата коня и двата трупа, които влачеше след себе си, и пришпори коня си, като в същото време вдигна юмрука на дясната си ръка — поздравът на безбожните рицари тамплиери. Изглежда той намираше ситуацията много весела.

— Почакай! — викна Юсуф толкова бързо, че думата изпревари мисълта му. — В такъв случай каня теб и сержанта ти да споделите с нас вечерята ни!

Рицарят тамплиер задържа коня си и го погледна така, сякаш се налагаше да размисли.

— Приемам поканата ти, мой непознати приятелю или враг, — отговори му бавно, — но само при условие, че ми дадеш дума, че никой от вас тримата няма намерение да извади оръжие срещу мен или сержанта ми, докато сме заедно.

— Имаш думата ми в името на истинския Бог и неговия Пророк — бързо отговори Юсуф. — Имам ли и аз твоята?

— Да, имаш думата ми в името на истинския Бог, неговия Син и светата Дева — отвърна му тамплиерът също толкова бързо. — Ако яздите два пръста по на юг от мястото, където слънцето залезе зад планината, ще стигнете до поток. Следвайте го на северозапад и ще стигнете до няколко ниски дървета, където има вода. Останете там през нощта. Ние сме още по на запад, нагоре по планината до същата вода, която води към вас. Но ние няма да замърсим водата. Скоро ще падне вечер и настъпва време да се помолите, ние също. След това, като дойдем при вас в мрака, ще дойдем така, че да ни чуете, а не тихо като онзи, който има зли намерения.

Рицарят тамплиер пришпори коня си, отново се сбогува, подкара малкия си керван и отпраши в здрача, без да се огледа.

Тримата правоверни дълго гледаха след него, без някой да помръдне или да каже нещо. Конете им пръхтяха нетърпеливо, но Юсуф беше потънал в мисли.

— Ти си мой брат и нищо казано или сторено от тебе не би трябвало да ме учуди след всички тези години — каза Фахр, — но това, което току-що направи, ме учуди повече от всичко друго. Рицар тамплиер! И то именно този, когото наричат Ал Гути!

— Фахр, скъпи мой братко — отговори Юсуф, докато с леко движение обръщаше коня си, за да го насочи по указания от врага път, — врагът трябва да се опознае, нали много пъти сме говорили за това. И кого тогава, ако не най-неприятния от враговете си да опознаем? Бог ни е дал златна възможност, нека не отхвърляме този дар.

— Но може ли да разчитаме на думата на такъв човек? — възрази Фахр, след като известно време яздиха мълчаливо.

— Всъщност, да — промърмори емирът Муса. — Врагът има много лица, познати и непознати, но ние можем да разчитаме на думата на този мъж, както и той — на дадената дума от брат ти.

Следваха указанията на врага си и скоро намериха поточе с прясна, хладка вода, където напоиха конете си. След това го последваха и точно както беше казал тамплиерът, до една ниска местност, където потокът се беше разлял в езерце, край което растяха ниски дървета и храсти, и имаше малко оскъдна трева. Свалиха товара си, разседлаха конете и завързаха заедно предните копита на конете, за да се задържат при водата и да не търсят паша по-надалеч, където така или иначе нямаше нищо. След това се измиха старателно според правилата преди молитва.

Когато светлият лунен сърп се показа на синьото небе в лятната нощ, те се помолиха и за мъката си по отишлите си от този свят, и за да благодарят, задето Бог в своята невъобразима милост им беше изпратил най-опасния им враг за спасител.

След молитвата си поговориха малко точно за това и Юсуф смяташе, че Бог по един почти шеговит начин е показал Своето всемогъщество, показал е, че за Него нищо не е невъзможно, дори и това, да изпрати рицар тамплиер за спасител именно на тях, които накрая щяха да победят всички рицари тамплиери.

Това беше нещо, което Юсуф втълпяваше на себе си и на всички останали. Франките пътуваха към и от Свещения град, понякога многобройни като скакалци, друг път — съвсем не толкова много. Година след година от земите на франките пристигаха нови пълчища, грабеха и печелеха, или губеха и загиваха, а ако спечелеха, веднага се връщаха у дома с тежките си товари.

Някои франки обаче никога не се връщаха у дома и точно те бяха най-добрите, или най-лошите. Бяха най-добрите, защото не опустошаваха за удоволствие, защото с тях можеше да се говори или пък да се сключи договор за търговия или споразумение за мир. Бяха също и най-лошите, тъй като някои от тях бяха страховити противници по време на война. А най-ужасни от всички бяха двата твърдо вярващи ордена от монаси воини — Орденът на рицарите тамплиери и Орденът на хоспиталиерите. Този, който искаше да изчисти земята от враговете, този, който искаше да си върне Ал Акса и Скалната джамия в свещения Божи град, трябваше в крайна сметка да победи и тамплиерите, и хоспиталиерите. Нищо друго не беше възможно.