На външен вид „Божия дом“ все още беше мястото, което тя познаваше. Бяха построени няколко допълнителни сгради. Това беше всичко. Ала вътрешно много неща се бяха променили и тя наистина имаше причини да изпитва ужас.
Земята на манастира „Божия дом“ бе подарена от крал Сверкершон, който бе заделил за манастира част от собственото си богатство. Следователно майка Рикиса спадаше към рода на Сверкерите, както и повечето от сестрите в манастира и почти всички девици.
Ала когато претендентът за кралския престол Кнут Ериксон, синът на свети Ерик Йедвардсон, се завърна от изгнанието си в Норвегия, за да си върне бащината корона, сам бе убил крал Карл Сверкершон горе край езерото до остров Висинг. И сред хората, които му помогнаха, бе любимият на Сесилия Арн Магнусон.
Заради това извън стените на манастира отново се водеше война. От едната страна бяха кралският род на Фолкунгите, родът на Ерик и норвежките им родственици. От другата бяха Сверкерите и техните датски родственици.
Заради това Сесилия се чувстваше като чужденец сред обкръжението си, а и имаше причини за това. Тъй като повечето сестри принадлежаха към Сверкерите, те я мразеха и показваха ненавистта си постоянно. По подобен начин я мразеха всички девици, които също демонстрираха омразата си. Мразеха я и работничките, т.нар. conversae, ала те нямаха право да й покажат омразата си. Никой не говореше със Сесилия, дори когато им бе позволено да водят разговор. Всички й обръщаха гръб, правеха се, че не я забелязват.
Навярно в началото майка Рикиса се опитваше да я накара да посегне сама на живота си. Сесилия бе пристигнала в „Божия дом“ в месеците, когато трябваше да се вади ряпа. Това си беше тежка работа под жарките лъчи на слънцето сред нивата, в която не участваха уважаваните сестри и, естествено, не участваха и знатните девойки.
Майка Рикиса бе оставила Сесилия на хляб и вода още от първия ден. По време на закуските, обедите и вечерите в залата за хранене Сесилия имаше собствено място край една празна маса най-отзад в залата, където тя седеше, обгърната от тишина. Ала като че това наказание не беше достатъчно. Майка Рикиса бе наредила Сесилия да работи на нивата заедно с работничките, пълзейки напред-назад, лека-полека, докато детето риташе в корема й.
И като че и това не бе достатъчно или тъй като майка Рикиса навярно бе бясна, че Сесилия не загуби детето си заради тежката работа, тя я изпрати да носи дърва веднъж седмично през първия и най-тежък период от престоя й в манастира. Казваше, че носенето на дърва било добро за здравето, а и имало охлаждащ ефект по отношение на плътските желания. И тъй като Сесилия била доказано податлива на плътски изкушения, тя трябвало да носи дърва по-често.
Сесилия се влачеше по нивата с посята ряпа, ставаше все по-бледа и си повтаряше молитвата към света Дева Мария, като я молеше да я закриля, да й прости за греховете и все пак да опази с нежната си ръка детето, което носеше в себе си.
Към есента, когато трябваше да се прибере реколтата, най-тежката и мръсна работа за жените в манастира, Сесилия бе в края на бременността си. Ала майка Рикиса бе непреклонна.
За малко тя щеше да роди сина си в студената ноемврийска кал на полята. Когато привършваше прибирането на реколтата, тя изведнъж издаде кратък силен вик и стисна здраво зъби. Работничките и двете сестри, които бяха на мястото, за да наблюдават с какво усърдие се работи и дали се нарушава тишината, веднага разбраха какво бе на път да се случи. Ала двете сестри първоначално се държаха така, все едно смятаха, че не трябваше да сторят нищо. Ала работничките занесоха Сесилия в болничното отделение, без да кажат и думичка. Там я поставиха в леглото и изпратиха да повикат госпожа Хелена, която бе мъдра жена и една от стариците в „Божия дом“, която бе платила много, за да прекара последните дни от живота си в „Божия дом“ и да й бъдат опростени греховете.
За учудване на крепостните, госпожа Хелена дойде бързо и се смили над Сесилия, макар самата тя да спадаше към рода на Сверкерите. Заповяда на две от работничките, които не смееха да й противоречат, да останат при нея и да й помагат при израждането, а след това Рикиса — която тя не наричаше майка Рикиса, — можела да каже каквото си иска. На този свят на жените им било достатъчно тежко и без да си вредят една на друга, рече тя на двете смаяни работнички, които останаха при нея и по нейно настояване затоплиха вода, донесоха ленени кърпи и измиха измъчената Сесилия, която в момента — макар и не на себе си, трябваше да бъде почистена от калта и мръсотията.
Читать дальше