Ян Гийу - Кралство в края на пътя

Тогава с пълни гърди той даде заповед за атака, подета от всички, които се намираха около него, и в следващия миг те връхлетяха с насочени копия срещу червено-белите конници, които паднаха без съпротива, защото бяха почти неспособни да се отбраняват. Хората от Форшвик пробиха вражеските редици, без да загубят и един от своите. Като видя това, Арн ги накара да се обърнат и ги хвърли отново на пълна скорост в редиците на датчаните. После объркването стана прекалено голямо за нова атака.

Когато се върнаха при ескадроните от леката конница, бяха загубили само двама. Арн наблюдаваше безпорядъка, който цареше в тази част от вражеската армия, която му беше изглеждала непобедима. Той не повярва на очите си и мозъкът му за момент спря да работи. Беше Божие чудо, че само с една атака хората на Форшвик бяха успели да победят толкова хоспиталиери. Не можеше да повярва, че Бог може да накаже толкова сурово най-верните Си воини.

Сега разбра, че датчаните бяха прибягнали до измама. Бяха облекли някои от своите с червените дрехи с бял кръст, за да ги представят за хоспиталиери и да изплашат врага. Без съмнение, бяха успели.

Без да каже и дума, Арн подаде копието си на най-близкия до него, после даде знак на знаменосеца си Биргер да го последва и тръгна към редиците на датчаните. Там той спря на разстояние от един изстрел и вдигна ръце, за да покаже, че идва да преговаря. Малко след това към него тръгнаха шестима.

Първо заговори с тях на франкски, но видя, че те не го разбират. Тогава се обърна към тях на собствения им език и поиска да му дадат двамата мъртви от неговите хора, защото му бяха много скъпи роднини. Датчаните отговориха, че това е невъзможно без да получат нещо в замяна. Арн отвърна, че според него в такъв случай честта изискваше да се забрави за всякаква облага. Те отстъпиха, когато той им каза, че ако датчаните толкова държат да им предостави трупове в замяна, това няма да е трудно. После ги попита за облеклото им, а те отговориха, че то им е дар от Самия Господ по време на един поход на изток и че този бял кръст на червен фон вече беше емблемата на Дания.

Близо до Гестилрен имаше възвишения, на които Арн беше поставил част от тежката конница и далекобойни лъкове. Не искаше да събира всички тези стрелци само на едно място, защото смяташе за малко вероятно датчаните да попаднат в същата клопка като преди. В долината се намираше тежката конница на Фолкунгите, командвана от ярл Фолке и Магнус Монешьолд, а зад нея арбалетчиците и нетърпеливите свеи. Последната редица беше от петстотин норвежки стрелци с лъкове, дошли с Харалд Ойстенсон.

Това беше доста глупав боен ред, защото всеки препречваше пътя на другия. Но като по Божия промисъл денят вече беше толкова напреднал, че битката щеше да изчака до следващия. Оставаше цяла нощ, за да бъдат убедени свеите и техните височайши родственици, че във войната на новото време начинът, по който се разполагаха силите по терена, беше по-важен от личната смелост.

Нощта бе дълга. Имаше много ненужни спорове и трудни размествания в мрака, когато очертанията на датската армия започваха да се виждат в мъглата, хората бяха по-добре разположени от преди.

Арн беше застанал на най-високото възвишение, близо до краля и придружен от тежката конница на Форшвик и два ескадрона лека конница, натоварени със задачата да пазят краля или да го отведат на сигурно място в случай на опасност. Арн и тежката му конница имаха само една задача — да убият Сверкер Карлсон.

Суне Фолкесон беше човекът, който най-много желаеше да види бившия крал да се прощава с живота си. Затова той поиска да застане до Арн, негов учител във всичко, който не можа да се възпротиви — мястото на Суне беше именно сред най-добрите от Форшвик.

От мястото си Арн можеше да види цялото бъдещо бойно поле. Ако датчаните хвърлеха конницата си срещу дружините от Източна Готаланд и пехотата на свеите, този път облакът от стрели щеше да ги връхлети странично. В крайна сметка се бяха разбрали, че хората от Източна Готаланд трябваше да изчакат с атаката, докато видят синьо знаме на върха до краля.

Битката започна добре. Датчаните разбраха, че и този път тежката им конница е по-многобройна и ако успеят да пробият редиците на хората от Източна Готаланд, можеха лесно да покосят цялата пехота на свеите.

Изкушението беше прекалено голямо и те се подготвиха да атакуват. Арн наведе глава и благодари на Бога.

Въпреки това, когато датчаните се хвърлиха в нападение, ярл Фолке и Магнус Монешьолд не изчакаха уговорения сигнал, за да влязат в бой. Затова дъждът от стрели, предназначен за датчаните, удари също и първите редици от конниците на Фолкунгите. За няколко минути центърът на бойното поле се превърна в куп убити и ранени. Като не можеха да се сдържат повече, свеите се втурнаха натам и пристигнаха задъхани и уморени. Арн и кралят гледаха безпомощно как битката им се изплъзва. Харалд Ойстенсон и норвежците им дойдоха за момент на помощ от другата страна на долината, като бързо се придвижиха към линията на фронта и застанаха така, че да са сигурни, че стрелите им ще покосят датчаните.