Ян Гийу - Кралство в края на пътя

Между другото Ескил имаше опит в друг аспект на властта. Търговията между отделните страни и потокът от богатства, който тя пораждаше, даваше мощ също толкова голяма, колкото тази на меча.

Вярата се управляваше от разума, меча и златото — трите стълба на властта. Мнозина бяха тези, които се чувстваха призвани да упражняват един от елементите на тази тройка, малцина бяха тези, които владееха и трите. Кралете трябваше да притежават обширни познания за всичко, свързано с тях. Иначе следваха съдбата на Сверкер.

Сесилия не беше убедена, че именно от такива разговори се нуждаеше дъщеря й. Дълбоко в себе си тя мислеше, че на място като Форшвик има голяма опасност една жена да бъде възпитавана като мъж. Начинът, по който Алде яздеше, не можеше да бъде определен като особено женствен, дори и при положение, че й бяха подарили една от най-хубавите арабски кобили по случай дванадесетия й рожден ден. Беше невъзможно вече да я държат настрана от конете.

Тъй като самата Сесилия беше добра ездачка, в началото тя беше опитала да се заеме с упражненията по езда на дъщеря си, без да позволява Арн и младите рицари да се намесват. Но тя не можеше да е навсякъде по едно и също време, а сметките ежедневно заемаха част от времето й. Така че не след дълго Алде настигна Биргер и другите младежи в ездата. Очевидно беше прекалено късно за безпокойство или оплаквания.

Когато дойде времето на големия есенен лов и първият сняг позволяваше да се върви по следите на дивеча, Алде беше сред стрелците, които ловците поставиха в засада, а конниците на Форшвик се разгърнаха, за да обградят дивеча. Още първата година Алде порази първия си глиган.

Сесилия си каза, че в живота й беше настъпило времето на жетвата. Нейните коси и тези на Арн сивееха и двамата вече бяха по-близо до гроба, отколкото до люлката. Чудесно беше да живеят така, когато им вървеше във всичко толкова добре и сякаш никаква опасност не ги грозеше.

Коледата преди войната вероятно трябваше да им донесе мир и увереност.

Празнуваха Рождество в Арнес, в голямата каменна зала гореше хубаво огнище и животът никога не беше изглеждал толкова хубав. На месата в църквата Арн можа без престорен срам да покаже гордостта си от това, което беше изградил, представен в каменното изображение над портата като този, който дава ключовете от църквата на Господ. След победата при Лена епископите бяха по-благосклонни и много от тях бяха заявили, че изработването на тази скулптура не е нито грях, нито гордост. Напротив, това щеше да е добър пример за всички хора. Какво можеше да е по-достойно от това да се посвети толкова красива църква на Гроба Господен?

Гробът се намираше в края на кораба, в центъра на църквата пред олтара и беше украсен с най-красивото произведение на майстор Марселий. В тази последна Коледа преди войната Арн и Сесилия изпяха сами псалмите по време на месата, всеки в своя регистър. Може би гласовете им не бяха вече толкова чисти, колкото някога, но всички бяха единодушни, че когато слушаха песента им, виждаха пред себе си Божиите ангели.

Датчаните се върнаха в средата на лятото на 1210 година, след две години и половина мир. Сверкер Карлсон беше твърдо решен да си върне короната и за жалост беше убедил Валдемар Победителя да му предостави нова армия, почти толкова внушителна, колкото тази, която беше унищожена предния път.

Щом узна за пристигането на неприятеля, Арн тръгна от Форшвик на юг начело на три ескадрона лека конница, за да събере сведения, а през това време изпратиха вестоносци да поискат помощ от свеите и норвежците.

На втория ден, докато хората му вървяха край датската армия, Арн разбра, че няма да е толкова лесно, колкото първия път. А когато видя Сверкер Карлсон и архиепископ Валерий в центъра на войските им, кръвта му се смрази, както не беше се случвало от първите му години в Светите земи. Всъщност Сверкер беше обграден от почти сто души, носещи облеклото и щитовете на хоспиталиерите — червена ризница с бял кръст.

Трудно беше да се разбере защо хоспиталиерите се бяха съюзили със Сверкер и Валдемар. Все пак едно беше сигурно: сто хоспиталиери бяха равни на също толкова тамплиери, а самият Саладин би бил впечатлен. Никой в северните страни не би могъл да победи такава сила.

Веднъж свикнал с мисълта, че трябва да се бие срещу най-добрите рицари на света, Арн се учуди, че те не вървят начело на армията, както имаха обичай. Така беше винаги в Светите земи: хоспиталиерите в авангард, тамплиерите в ариергард — в двете най-уязвими части на настъпващата армия. Тук хоспиталиерите бяха в центъра, като по този начин излагаха на конна атака и предната, и задната част. Със сигурност датчаните считаха, че за тях най-важно е да предпазят Сверкер Карлсон.