Ян Гийу - Кралство в края на пътя

Лагман Ингве, водач на свеите, заяви, че това са думи на страхливец, достойни за жена, а не за крал, от чийто род беше свети Ерик. Чакането само изтощаваше силния мъж, по-добре беше да се покаже смелост, докато бойният плам беше най-силен.

Арн беше много разочарован, че Магнус Монешьолд подкрепя Ингве и ярл Фолке и се запита дали всички те не бяха станали малко самонадеяни след щастливата победа край Лена преди две и половина години.

В крайна сметка Арн убеди своите поне да изчакат подкреплението от норвежците, които този път се бяха отзовали като един. Не можа да вразуми свеите, които както обикновено бързаха да умрат.

Решено бе, щом стане възможно, от другата страна на Ветерн да дебаркират дружини, които да пресрещнат датчаните приблизително на същото място като предния път, защото очевидно то беше благословено.

Арн се върна във Форшвик с натежало сърце, за да мобилизира всички, които можеха да носят оръжие. Натовариха каруци с месо, муниции и щитове и тръгнаха да събират хората от околностите, за да отидат в Лена.

Сесилия се ужаси, че той взема със себе си Биргер Магнусон, внука си, който беше едва шестнадесетгодишен, за да му бъде знаменосец и да язди редом с него с новите им цветове: синьо знаме, едната половина от което беше заета от лъва на Фолкунгите, а другата — от трите корони на рода на Ерик. На собствения си герб Арн беше накарал да изрисуват червения кръст на Тамплиерите до златния лъв на Фолкунгите, както Биргер Бруса беше добавил франкска лилия, а синът му Магнус — лунен сърп. За да успокои страховете на Сесилия, Арн й каза, че така младият Биргер щеше да е в по-голяма безопасност. Дългът му вече не беше да се бие храбро, а да остане жив до победата. Прекалено много мъже умираха глупаво в бой.

В течение на осем дни Арн и конниците му успяха да забавят крайния сблъсък чрез ежедневни атаки. В същото време, когато вече бяха на по-малко от ден път с кон от място, наречено Гестилрен, на юг от Лена, където ги очакваха свеите, Фолкунгите, рода на Ерик и норвежците, предвождани от Харалд Ойстенсон, Арн реши, че предпазливостта вече не е удачна. Сега хората на Форшвик трябваше директно да се сразят с хоспиталиерите в сърцето на вражеската армия. Това не можеше да стане без да понесат тежки загуби, но единствено тези дружини бяха способни да им се противопоставят с някакъв шанс за успех, а сега, с приближаването на решителната битка — макар и прекалено рано от гледна точка на разума — те трябваше да поемат своята отговорност.

Той беше раздвоен. От една страна, не можеше да остави хората си да тръгнат в атака без да участва, но от друга — не трябваше да умира, преди да е сигурен, че неговият лагер ще спечели войната. Смени коня си, облече се като конник от тежката кавалерия и застана начело на два ескадрона, които трябваше да връхлетят вражеските редици, щом леката конница ги омаломощеше с арбалети.

В очакване на мига хората от Форшвик останаха скрити, за да се помолят. Атмосферата беше напрегната и единствено тракането на някоя шпора или цвиленето на кон нарушаваше тишината, която цареше в редиците. Виждаха между буковете как датските войници напредват бавно, огрени от слънцето, говореха си безгрижно, сякаш с облекчение, че от два дни са ги оставили на спокойствие. Арн беше избрал внимателно мястото за атака, в зависимост от положението на слънцето.

Помоли Бог да му прости задето ще се сражава с братята си хоспиталиери. Беше принуден да го направи, защото те идваха да нападнат страната му и да убият тези, които му бяха близки и скъпи. За първи път не се помоли да оживее. Считаше го за дръзко в момента, в който щеше да нападне братя по религия. После заповяда на Бенгт и Суне да разгърнат стрелците си с лък в кръг, за да изскочат отстрани, а слънцето да е в гърба им и срещу най-силната група рицари, облечени в червено. В най-добрия случай така щеше да се вдигне толкова прах от сухата земя, че неприятелят щеше да открие твърде късно какво се задава зад тази редица леки конници, облечени в синьо.

„Deus vult“ — не можа да се въздържи да си каже той, вдигайки ръка, за да даде знак на всичките си хора да потеглят в лек тръс. На излизане от гората те се приближиха един до друг, така че коленете им почти се допираха, без да оставят и най-малко разстояние помежду си. Тогава ускориха ход.

Арн наблюдаваше местоположението на последния от леките си конници, които вече бяха под него и сееха объркване и паника сред хоспиталиерите, а те не бяха успели да заемат обичайния си боен ред.