Ян Гийу - Кралство в края на пътя

За Биргер Магнусон също беше време да смени учителя си и от три години, заедно с другите обучаващи се рицари, той следваше школата на Сигурд. Като внук на Арн, той получи особената чест да присъства на уроците по военна тактика, предавани от дядо му в рицарската зала и предназначени само за посветените в рицарство или командващи ескадрон.

Гуре, братът на Арн, се занимаваше с работилниците и строежа. Сесилия се беше заела с корабната търговия. Рицарите и командирите на ескадрони обучаваха най-младите в боравенето с меч и копие и ездата. Арн имаше повече време отпреди, което посвещаваше на двамата млади.

Не се съмняваше, че брат Жозеф ги беше научил добре на латински и франкски — можеше да разговаря с тях на тези езици, както на местния. Сигурен беше, че от брат Жозеф бяха научили добре философията и логиката, граматиката и Светото писание.

Но имаше неща, които и най-набожният и учен цистерианец не познаваше: тези, които не се намираха в никоя книга и които можеха да научат само на бойното поле, по време на заседанията на съвета на кралството или от най-влиятелните хора в Църквата. Това знание нямаше име, а Арн го наричаше наука за властта. Затова започна да дава уроци на Алде и Биргер.

Съществото на тази наука се състоеше в осъзнаването на факта, че тя можеше да послужи както на злото, така и на доброто. Следователно беше необходимо опитно око, което да направи разликата. Властта можеше да отслабне, но както и розите, които растяха около къщата му и в градините край езерото, на нея й трябваше вода.

А тази вода беше не нещо друго, а Божието слово, чистата вяра, лишена от егоизъм, която позволяваше на властта да се укрепва в името на доброто.

Властта беше също и сила. Да имаш много бронирани рицари означаваше да имаш сила и следователно власт. При това тази сила богобоязливият човек трябваше да използва добре, защото както казва свети Павел в посланието си до римляните:

„Ние, които сме силни, трябва да подкрепяме тези, които не са, в тяхната слабост, а не да търсим собственото си удовлетворение. Нека всеки от нас търси удовлетворението на ближния си за свое добро, за съзидание.“

Това Божие слово беше водата на живота и именно така се опитваха да живеят и да градят Форшвик.

Естествено, беше трудно да се разбере, че злоупотребата с тази чиста вода на вярата можеше да помрачи човешкото съзнание, както го бяха видели по Светите места. Човек трябваше да се научи накъде го води тази лудост, преди да е станало много късно. А в това можеше да се успее само с подкрепата на разума. Нито една епископска митра не беше по-важна от него.

Арн осъзнаваше напълно, че ако беше говорил така, докато носеше тамплиерската мантия, щяха да му я свалят и да го подложат на продължително наказание. За много от пазителите вярата не се различаваше от разума, защото те бяха едно неделимо цяло, а без вярата разумът беше само суета и егоизъм. Без съмнение Бог беше пожелал децата Му да извлекат поука от загубата на Гроба му и Светите земи. Ако ли не, какъв смисъл би имало едно толкова тежко наказание?

Известно бе, че съвестта е юздата, която позволява да бъде насочвана властта. Властта без съвест бе обречена на гибел и накрая стигаше до злото.

Властта беше също толкова ограничена, ежедневна, уморителна и монотонна, колкото тежката работа на селянина, който обработва земята си. По различни поводи Арн водеше Алде и Биргер на заседанията на съвета на кралството в Нес, където те трябваше да мълчат като риби зад него и Ескил, който отново беше включен в съвета. При завръщането си във Форшвик те разговаряха с дни за това, което бяха чули и видели. Властта беше също изкуството да се примиряват различни воли, а това беше изключително важно качество за един крал. Често се виждаше, че миряните, членове на съвета, виждаха по различен начин пътя на кралството, отколкото епископите, които никак не се интересуваха от изграждането на укрепления, от разходите по една нова конница или от таксите за преминаване, искани от датчаните. Много повече ги занимаваха даренията в злато и сребро, давани на Църквата, или новите кръстоносни походи към страните, разположени на изток, които вече бяха изпитали на гърба си достатъчно такива походи. Да упражняваш властта не означаваше да крещиш, да тропаш с юмрук по масата или да се изчервяваш от гняв. Това означаваше да успееш да накараш всички, миряни и духовници, да вземат решения, от които може би никой нямаше да бъде напълно удовлетворен. Когато успяваше да постигне основното, което искаше, без да всява раздор в съвета, кралят показваше друг вид власт, каквато най-добре от всички Фолкунги до момента беше притежавал покойният Биргер Бруса.