Ян Гийу - Кралство в края на пътя

Въпреки това дълбоко в себе си Арн беше скептичен. Беше видял много привидно необясними победи и неочаквани поражения, за да бъде дълбоко убеден, че Бог се намесва във всеки малък сблъсък на земята. Съгласно опита му, победата на единия лагер беше пропорционална на глупостта на командването на другия.

А датчаните се бяха показали като глупави и самонадеяни. Те сериозно бяха подценили врага и почти напълно се бяха осланяли на тежката си конница, докато всъщност трябваше да се съобразят със снега. Най-тежката им грешка беше, че не бяха предположили наличието на далекобойни лъкове и така се бяха хвърлили в устата на лъва. Толкова много тежки грешки не можеха да не доведат до поражение.

Като главнокомандващ преди всичко беше длъжен да предпази краля си от надменност. Ако датчаните решаха да се върнат, нямаше да е възможно да се спечели нова победа като тази при Лена. Без съмнение, известно време щяха да се въздържат да го направят: загубата на толкова мощна армия, с толкова конници, коне, оръжия и брони, щеше да изисква много време за възстановяване.

След разграбването на бойното поле, продължило два дни, събраните оръжия, брони на конете и стрели бяха откарани във Форшвик с петнадесетина волски каруци. Това беше достатъчно за екипирането на повече от двеста нови конници.

Спечелените оръжия предоставиха ценна информация. В действителност датчаните имаха нови начини да се предпазват от стрелите и ударите на мечовете. Шлемовете им бяха по-внушителни и осигуряваха по-добра зашита за очите, а ризниците им не бяха изработени от брънки ковано желязо, а от метални плочки, подобни на рибешки люспи, които дори и наточените върхове на стрелите не можеха да пробият.

Братята Вахтиян се заеха да копират най-добрите датски изобретения и да измислят нови оръжия, по-ефикасни от тези, с които разполагаха. Едно от тези оръжия представляваше дръжка, от едната страна на която имаше чук, а от другата — издължено острие, способно да пробие всякакъв шлем. Друго оръжие, което измислиха, след като дълго го обсъждаха с Арн, беше лек арбалет за конник. Трябваше време, за да се измайсторят тези оръжия, които събираха привидно необединими качества: достатъчно мощни, за да пробият металните пластини, и достатъчно леки, за да може с тях да се борави с една ръка, защото другата трябваше да държи юздите и щита.

Дъгата на арбалета щеше да е от много устойчив метал, малка и с голяма сила на изстрелване. Тъй като тетивата не можеше вече да бъде изработена от сухожилие, трябваше да прибегнат до сплетена желязна нишка, която струваше скъпо и трябваше да бъде докарана от чужбина. Но твърдостта на това метално оръжие не позволяваше то да бъде закачано на гърба на коня. Така че Яков и Марк изобретиха ръчка, която с помощта на зъбци и жлебове позволяваше лесно да бъде заредено. За да може арбалетът да бъде задействан с една ръка, те скъсиха дръжката му и прибавиха щипка, която стрелецът можеше да фиксира в горната част на ръката си.

Нужно им беше време, за да измислят този арбалет, с който конникът можеше да се приближи до тежковъоръжен неприятел и да го повали с един изстрел.

Един главнокомандващ винаги трябва да мисли за най-лошото. Арн беше напълно сигурен в това и не пропускаше случай да го припомни колкото се може по-често на съветници и роднини, които от своя страна изглеждаха убедени, че мирът след победата при Лена беше окончателен.

Най-лошото в случая щеше да бъде датчаните да се върнат в разгара на лятото със същата тежка конница и без този път да подценяват врага.

Основното предимство на датчаните беше многобройната бронирана конница. Една нейна атака беше като удар с железен юмрук върху какъвто и да е противник. При условие, че бъде пратена в подходящия момент.

Слабостта на готите и особено на свеите беше липсата на тежка конница. Това просто и достатъчно горчиво заключение доведе до преосмисляне в дълбочина на обучението във Форшвик. Всеки Фолкунг трябваше да се яви, за да бъде обучен на нови защитни умения. След това те извършваха маневри толкова дълго, колкото можеха, под ръководството на млади обучаващи се рицари. Полетата наоколо бяха трансформирани в конни арени, където вече не растеше трева. Магнус Монешьолд беше сред дошлите да се обучат на това ново военно изкуство.

Без съмнение беше лесно да бъдат обучени тежковъоръжени конници да яздят с наведено копие в стегнат строй и да не се колебаят в решителния момент. Трудното беше да не се хвърли тази конница в неподходящия момент. Затова Арн считаше, че отговорността за войната за в бъдеще щеше да тежи на раменете на младите рицари на Форшвик. Най-видните Фолкунги гледаха на това с лошо око. Недопустимо беше хора като Магнус Монешьолд и ярл Фолке да се подчиняват на заповедите на момчета, които можеха да им бъдат синове. Такова нещо беше невиждано в страната на свеите и готите.