Ян Гийу: Наследството на Арн

Небето беше ясно, което предвещаваше студена нощ и ранно нападение, понеже утринната светлина щеше да настъпи бързо.

— Виждаш ли този покрив, епископе? — попита ярлът след дълго мълчание. — Враговете не го забелязаха, когато вдигаха врява и се перчеха там долу. Те ще разположат стрелците си от другата страна, смятайки, че могат да ни засилят със стрели преди да тръгнат през реката. Само че те ще стоят твърде високо, а нашият покрив е леко наклонен надолу. Беше ли светло, веднага щеше да разбереш това, ако се качиш горе, тогава нямаше да виждаш скалите от другата страна. Това означава, че никой не би могъл да те простреля оттам. Не вижда ли човек стрелеца, не може и да бъде улучен от близко разстояние. Много стрели ще се пропилеят преди да схванат това. За да ни достигнат, трябва да влязат в реката, а тогава ще можем да ги уцелим с нашите стрели.

— А огън? Нямат ли и те огнени стрели? — възрази епископът вяло.

— Имат, със сигурност. Но ние скоро ще сложим кравешките кожи на покрива ни, никакъв пожар няма да ни застигне. Долу от задната страна има големи бъчви с вода, ако все пак някъде се разпали огън.

— Високомерието ти ме плаши, ярле. Сигурен ли си, че си помислил за всичко?

— Не съм помислил за всичко, никой не е способен на това. Както вече казах, във войната се случват много неща, които никой не е успял да предвиди. Просто мислих толкова добре, колкото аз и няколко от най-прозорливите ми роднини можем. А високомерен не съм — само глупаците са високомерни по време на война, а и те не живеят толкова дълго, колкото мен.

— И не искаш да се помолим заедно?

— Не, а ти знаеш защо.

— Тогава защо беше толкова важно за теб да имаш със себе си епископ?

— Не беше. За мен беше важно ти да си тук, понеже си ми секретар. Можеш да водиш преговори, да пишеш грамоти и споразумения, а тези умения може би ще ни потрябват утре, когато ще скрепим победата с печат. Или поражението.

— Ако Бог е с теб утре и победиш, каква милост си намислил за разгромените си родственици?

Въпросът на епископа не беше толкова невинен, колкото звучеше. Странно беше дори това, че изобщо попита — явно имаше лошо предчувствие. Ако се случеше мъже, особено родственици, да се надвият в битка, обикновено накрая сядаха да пият военна бира, а след това всеки поемаше по пътя си, след като се е заклел в това и онова, което невинаги имаше намерение да спази. С въпроса си епископ Кол бе показал, че се съмнява в подобна кротост след победата. Не го успокои и продължителното мрачно мълчание на ярла.

— Рибата още е в реката — смънка накрая рязко.

— Има ли нещо, което би ни осигурило победата, и друго, което би направило сигурно поражението ни? — попита епископът, след като и той беше мълчал известно време.

— Да — отвърна ярлът. — Със сигурност щяхме да победим, независимо от условията, ако имах най-скъпите си другари от Форшвик на моя страна тази нощ. А поражението ни е неизбежно, ако врагът не падне в клопката ни, а ни щурмува на съвсем различно място от това, което изглежда примамливо. Самият аз на тяхно място бих се усъмнил, ако застана пред укрепление с полуотворена врата. Щях да предугадя капана.

— Нека тогава се молим високомерието на врага да е по-голямо от хитростта му — въздъхна епископът.

— Да, май все пак трябва тихо да се помолим за милост, една молитва без много да се перчим — усмихна се ярлът закачливо.

Епископ Кол стисна зъби и реши да не повдига наново въпроса за молитви преди война. Що се отнасяше до това, ярлът беше своенравен по начин, който противоречеше на всякакъв разум. На никой друг мъж в Скандинавия нямаше да му хрумне нелепата мисъл да не се помоли вечерта преди важна битка. Но веднага след като си помисли това, епископът се сети за онзи, който може би беше същият.

— Така и не успях да се срещна с дядо ти Арн — започна той тихо, сякаш за да покаже, че сега не му се хабяха думи нито за война, нито за молитва. — Че Арн Магнусон е бил велик човек, ми е известно; че е бил най-големият воин сред всички вас, също ми е ясно. Но какъв беше като човек, когато не носеше броня?

— Като никой друг, а наследството му е тежко — отговори ярлът замислено. — Сега ти го казвам съвсем сериозно, без насмешка или шега: той наистина беше светец. Никой мъж не иска да го сравняват със светец, но въпреки това мен са ме наричали така през целия ми живот. А както сам знаеш, далеч съм от това да бъда светец.

— Да — съгласи се спокойно епископът, — далеч си от това да бъдеш светец. Ти си корав мъж, Биргер, и по никакъв начин не можеш да се чувстваш сигурен, че ще ти бъде дадено да срещнеш скъпия си дядо в следващия живот.