Ян Гийу: Наследството на Арн

— Веднъж, още бях много млад — продължи той внезапно, — ние, младежите от Форшвик, се заклехме никога да не вдигаме оръжие един срещу друг. Ние от Форшвик винаги щяхме да бъдем на една и съща страна. Така го беше измислил някога скъпият ми дядо. Ние, конниците от Форшвик, щяхме да бъдем толкова силни заедно, че в кралството не би могло да царува друго освен мир, тъй като никой не би бил способен да ни победи. Щеше да бъде мир изцяло според нашите условия, но все пак мир.

— Изглеждаш разочарован, скъпи ярле — отбеляза предпазливо епископът. — И все пак това намерение навярно е било добро.

— Да, добро беше. Всички мисли на дядо ми Арн бяха добри, като светлина в нощта. Дълго време изглеждаше, че е бил прав. Яздих до него при Гестилрен, тогава още хлапак, но въпреки това ми оказа честта да бъда до него с нашия герб, същия, който вероятно си видял на покрива над нас, докато се тътреше нагоре. Там, при Гестилрен, той надви датчаните за втори път, а тогава, знай, все пак беше времето на Валдемар Победителя, когато Дания беше непобедима. Дядо Арн обаче ги разби в две битки, като и двата пъти нашата форшвикска конница имаше решаващо значение. Той даде живота си за тази победа и за продължителния мир, който щеше да настъпи. И все пак утре ще се изправим срещу форшвикска кавалерия. Дядо Арн сигурно се обръща в гроба си.

— Тъкмо това не разбирам — каза епископ Кол. — По-точно, много неща не разбирам, но най-вече това, че има фолкунгски конници на вражеска страна, но не и на наша.

— Именно — въздъхна ярлът. — Бунтовниците са наши роднини, те са Фолкунги, а на онези конници, които са с размирниците, им е лесно, тъй като нямаме форшвикски кавалеристи на наша страна. Това врагът го знае добре, личи си ако не по друго, то по начина, по който сме се укрепили тук. Аз съм свикнал да побеждавам с конници. Сега, напротив, трябва да спечеля срещу конници, защото моите скъпи родственици са си наумили да престъпят клетвата си, според която няма да вдигнат оръжие срещу хора от Форшвик. По този начин там, в своите стопанства, в Хьонсетер и Йерв, Юнглингастад, Граноса и Форшвик, но най-вече в Лена, както и във всички останали имения и замъци сега повече от двеста конници от Фолкунгите седят със скръстени ръце, оставили ни да се бием за живота си на крака. И ти ме питаш дали съм огорчен?

— Имаш петхилядна войска тук в Норунга, щеше ли да е чак толкова различно с двеста конника повече? — не вярваше епископът.

— Да — усмихна се ярлът, съчувствайки на духовника за невежеството му. — Ако разполагах с конницата от Форшвик, мъжете, които разчистиха цяла Тавастия, нямаше да се налага да се окопаваме като лисици в бърлога. Тогава победата нямаше да струва толкова много кръв, колкото ще се пролее сега, ако изобщо победим. С форшвикската кавалерия щяхме да изметем тези немски наемници от земята ни за седмица. А имахме ли я при нас сега, утре щяхме да победим за няколко часа. Ето колко голяма е разликата.

— Защо тогава сме се окопали като лисици, защо приемаш битката толкова рано, почти веднага след като вражеската войска е проникнала в страната? — попита епископът с тон, който издаваше някакво неверие, че нещата се развиват по най-благоразумния начин. Ярлът обаче ни най-малко не се разгневи, задето така открито поставяха разума му под съмнение.

— Задаваш много умен въпрос, епископе — отговори му той. — Не съм сигурен дали наистина осъзнаваш как той се забива като кама право в множеството проблеми, които аз, Кнут и Стюре обсъждахме през последните седмици. Но положението е такова. Кнут Магнусон и хората му там отвъд са наели войска в Шлезвиг, затова пристигнаха в Халанд с кораби от Ютландия. Техните немски и датски наемници и конници струват много сребро, така че сега имаме избор. Можем да избягваме сблъсък дълго време и да оставим наемниците да опожарят и плячкосат цяла Западна Готаланд, защото накрая няма да има друг начин да им се плати. Може би това би накарало благородните ми другари от Форшвик в лагера на роднините ми скоро да решат, че това е прекалено, да оседлаят конете си и да преминат на наша страна. Може би. Едно обаче е сигурно, и то е, че Кнут Магнусон е твърде силно изкушен да се опита да спечели бързо. Така ще се плати много по-малко сребро на наемниците си. И тъкмо това изкушение сега развявам като примамка пред него, разбираш ли?

— По-скоро не — отвърна епископът замислен. — Да, изкушението да спечели веднага, докато наемниците не са изтощени, и то на възможно най-ниска цена в сребро, това го разбирам. Но ти какво ще спечелиш от една бърза развръзка?