Ян Гийу: Наследството на Арн

Ездачите спряха от външната страна на лагера и двама от тях слязоха от конете, а от всички посоки с готовност се протегнаха ръце, за да задържат животните.

Рицарят Сигурд беше стар човек, по-възрастен от ярла, но вървеше през тълпата стрелци и копиеносци с високо вдигната глава като велик воин, какъвто винаги е бил. Косата му падаше по раменете дълга и посивяла, шлемът висеше на синджир на рамото му, както при всички от Форшвик.

Когато ярлът бавно тръгна да го посрещне заедно с епископ Кол, никой не би повярвал, че той току-що се бе изправил след молитва, защото никой изобщо не би могъл да си представи ярла на колене. Спря при един огън, където беше светло, и спокойно изчака рицаря Сигурд. Застанаха един срещу друг, сякаш никой от тях не искаше да заговори пръв, а просто се измерваха с поглед с неподвижни лица.

— Ако си дошъл на бира, Сигурд, избрал си особено време — поздрави го най-сетне ярлът на висок глас, така че да чуят всички наоколо. — Не по-малко си и добре дошъл — добави след кратко мълчание.

— С удоволствие ще изпия приветствената ти бира, ярл Биргер — отговори Сигурд по същия скован начин. — Но в такъв случаи се надявам да имаш достатъчно в лагера, защото сме много и сме яздили здраво, за да не закъснеем.

— Откъде идвате и колко сте? — попита ярлът, без да му мигне окото.

— Дванайсет ескадрона, ако смятаме по форшвикския начин, 192 мъже. Събрахме се в Лена и оттам идваме, както ни повелява честта — отвърна рицарят Сигурд и в същия момент каменното му лице започна да се разчупва в усмивка.

Тя веднага зарази ярла, който захвърли цялата си гордост и с три големи крачки се втурна да прегърне силно своя роднина.

„Ти и нашите приятели дойдохте с победата, Сигурд“, подшушна му ярлът, така че никой друг да не чуе. „Имаме си бира за добре дошъл в лагера, но толкова повече ще имаме нужда да се разхладим утре на вечеря, когато всичко приключи“.

Великата победа при Гестилрен през лето Господне 1210-о имаше висока цена. След нея останаха много вдовици, а още повече сираци. Годината на траур скоро измина, но мъката се задържа дълго.

Тя глождеше младия Биргер Магнусон много по-дълбоко и жестоко отколкото братята му, въпреки че те също бяха останали сираци, както и самият той, а и също като него бяха загубили високо почитания си и обичан дядо Арн.

Само че Биргер се беше бил при Гестилрен, тъй като независимо от крехката му възраст, му беше оказано доверието да язди с герба на кралството между крал Ерик Кнутсон и военачалника Арн Магнусон. И така Биргер видя как собственият му баща Магнус Монешьолд язди право към смъртта заедно с множество от по-възрастните Фолкунги. Случилото се злощастие трябва да е станало доста бързо, но в спомените му беше като насън, сякаш тежките, облечени в желязо коне на всичките му по-стари роднини се движеха със забавен ход.

Кралят и военачалникът, най-изтъкнатите им хора и вестоносците, както и един ескадрон леки конници от Форшвик стояха на върха на един хълм с добра видимост над цялото сражение. Всички те едновременно видяха какво неминуемо бе на път да се случи и нищичко не можеха да направят, освен безмълвно да се прекръстят.

По-възрастните Фолкунги, които не бяха обучени във Форшвик като синовете си, бяха преминали в атака, без да изчакат червения флаг на военачалника на хълма. Може би нямаха търпение да влязат в бой и съвсем сигурно беше, че никой от тях не беше прозрял колко опасно бе да нападнат рано.

Тези, които яздеха долу самонадеяно и решително към идващите насреща им датски конници, така и не видяха как един огромен черен облак се надигна зад тях като предвестник на смъртта. Две хиляди от датските стрелци с дълги лъкове в уреченото време бяха изпратили първия си залп, бързо последван от втори и трети. Повече от половината ездачи на Фолкунгите се намираха твърде напред и бяха повалени сякаш от косата на ангела на смъртта, точно когато се канеха да нахлуят сред датските врагове. Те умряха от високомерие и безразсъдство.

Това никак не намаляваше мъката. В този миг горе на хълма с военачалника младият Биргер далеч не беше единственият младеж от Форшвик, който остана без баща.

Плакаха чак след победата.

Годината на траур свърши точно преди жътва, която този път обещаваше да бъде необичайно богата. Тогава младият Биргер замина обратно за Форшвик, въпреки че майка му Ингрид Улва, на която малцина млади или стари дръзваха да противоречат, се опитваше ту да го придума, ту да му заповяда да остане с братята си в Улвоса. Тя смяташе, че духовните знания, които той най-добре можеше да усвои у дома (понеже наскоро бе наела още един учител от Шенинге), бяха много по-достойни за синовете й и за бъдещите им деяния, отколкото изкуството на войната и парите, което се преподаваше във Форшвик.