Ян Гийу - Наследството на Арн

Останал сам, Биргер постоя известно време с наведена глава, като че ли се молеше. После си пое дълбоко въздух, отвори рязко ниската дървена врата и прекрачи прага на бабината писарска стая.

Тя седеше с гръб към него, наведена над счетоводните си книги с перо в ръка. Косата й, сплетена на дебела плитка, сега бе цялата сребристосива, не беше останал и едничък червен косъм. Тя не бързаше, спокойно остави перото пред себе си, а с другата ръка се протегна да вземе черния си воал на вдовица, преди да се обърне с въздишка. Изражението й не беше неприветливо, нито пък дружелюбно, тъй като й беше неприятно да я смущават докато смята.

Лицето й обаче бързо се промени при вида на внука й. Изправи се, пребледня и сложи ръка на устата си, сякаш да сподави писък. Той се втурна да я прегърне. Обхвана я с две ръце и я залюля утешително напред-назад, без да каже нищо.

— Трябваше да ме известиш предварително, скъпо дете — каза му тя накрая, като го отблъсна нежно и му посочи едно тапицирано с кожа столче за посетители и някак несигурно седна отново на писалището си.

— Нямах намерение да преча или да изненадам неприятно милата си баба — смути се Биргер, седна и простря наметалото си в полукръг около себе си.

— Биргер, Биргер… не си мисля, че си имал лоши намерения — почти прошепна тя. — Но когато се обърнах с очи, замъглени от сметки, и те видях в сянката на светлината отзад, не видях теб, а моя любим Арн. Видях наметалото и меча, позлатеният кръст лъщеше на светлината и тогава за миг видях него, чийто меч носиш.

— Нося го с голяма гордост — смънка Биргер с наведена глава. — Няма вещ на тази земя, който да ми е по-скъпа от този меч, разбирате това, бабо.

— В сърцето ми няма и сянка на съмнение — отвърна тя с най-обичайния си тон, примесил поравно насмешка и искреност. — Въпреки това смятам, че трябва да пазиш този меч, да го носиш на празници, щом така трябва, и все пак не на всяко дребно пътуване. Ако го изгубиш, никога няма да можем да направим нов.

— По-скоро ще умра, отколкото да изгубя този меч — разпали се той.

— Да, да — веднага се усмихна тя подигравателно, — този меч е размер септум, а ако си спомням и виждам правилно, ти имаш нужда от размер квинтум. Ще се погрижим за това преди да измине утрешният ден, обещавам ти. И все пак трябваше да ме известиш предварително, сега къде ще намеря бира, за да посрещна обичния си внук?

— Изобщо не е необходимо да си правите труда, скъпа бабо. Не съм дошъл във Форшвик, за да пия особени количества бира, а за да постъпя на служба при вас незабавно — обясни Биргер с вдигната глава и възобновена увереност.

— На служба при мен? Не звучи зле — засмя се Сесилия Роса, но погледът й бе изпълнен повече с любов, отколкото с насмешка. — А каква служба си избрал? Мелничар, тъкач, дърводелец или стъклар? Може би медникар или пък ловец? Вероятно рибар? Разбира се, за ратай в обора или налбант си идеален, но някак си не ставаш толкова за готвач. Е, кажи ми, преди да умра от любопитство, каква служба?

— Мислех си да започна в рицарската зала във Форшвик — смотолеви Биргер с пламнали бузи.

— Ах! В рицарската зала, как не се сетих! Да, там наистина има много място, сега само рицарят Сигурд и рицарят Одвар живеят постоянно там. Разбира се, че можеш да живееш в къщата, дядо ти Арн ти даде достъп до рицарската зала, знам. Но какво смяташ да правиш, освен да живееш там?

— Много добре знам това, скъпа бабо — смънка Биргер. — Повече от десет години съм се учил във Форшвик, още откак бях на пет. Далеч не съм силен като рицаря Бенгт, но и в цялата страна вече няма такъв. Не съм силен и като рицаря Сигурд или Одвар, но мога да обучавам най-младите и сам да се уча от Сигурд и Одвар. С това намерение умолявах майка ми Ингрид Улва да се върна във Форшвик.

— Хубаво говориш, скъпи Биргер — отвърна Сесилия Роса замислено. — Напомняш ми на някои други от твоя род, не се прегъваш пред присмех и това е хубаво. Сега обаче ще ти кажа, че доста неща са се променили тук. В годините преди войната тук имахме почти по сто деца наведнъж, е, от хлапаци до млади мъже. Сега обаче са значително по-малко от половината, а нови крехки мъници на около пет годинки имаме само шест-седем. Трябва също да знаеш, че много от тези най-малките дори не са Фолкунги.

— Какви са тогава? — вдигна вежди Биргер.

— Синове на освободени от Форшвик или чужденци — отсече Сесилия Роса. — Искаш ли да обучаваш и такива?

— Със сигурност — отвърна Биргер. — Много освободени или чужденци не отстъпват на Фолкунгите, освен това скъпият ми дядо правеше Фолкунги от освободени, като ги приемаше в съвета. И аз бих постъпил така.