Ян Гийу: Наследството на Арн

Иша бе подарена робиня, тъй като баща й сам се бе предал в робство заради дълг, който не бе способен да изплати. В стопанството, където я бяха държали, дошли гости, а с тях и младият господин Сванте — ищецът по това дело. Три златни монети били откраднати в Йевстагорд, сред чиито гости бил и юнкер Сванте. Подарената робиня Иша го обвинила в престъплението и открили трите златни монети в раницата му. Сванте се защитил с оправданието, че в качеството си на юнкер от знатно потекло не може да бъде заподозрян в такова позорно деяние като кражба, затова пък робинята, която го е наклеветила, се опитвала да му навреди чрез тази коварна клопка. Думи на роб обаче не можели да се вземат за чиста монета, ако са насочени към свободен. Тъй като това така или иначе било опетнило честта му, Сванте изискваше божия присъда и предложи сам да бъде обесен на тинга като крадец, ако присъдата излезе срещу него. Невъзможно бе да се откаже на такова благородно предложение.

Ако Иша беше невинна, а юнкер Сванте — виновният, Господ Бог със сигурност щеше да я подкрепи в трудното изпитание, което предстоеше. Успееше ли тя да извърви десет крачки с четири нажежени железни пръта в голите си ръце, без след това да личи някакво изгаряне, Бог щеше да покаже, че е невинна. В такъв случай веднага щяха да отнемат живота на юнкер Сванте и да го обесят като крадец.

Ако пък Бог покажеше, че Иша бе виновната, щеше да загуби живота си като крадла, а баща й и брат й се полагаха на юнкера като нищожно обезщетение за създадените му неприятности и той завинаги щеше да бъде оправдан след неверните обвинения.

Биргер не можеше да се помръдне. Стоеше като вкаменен и слушаше изложението на лагмана. Здравият разум му подсказваше, че делото имаше само един възможен изход.

— Казват — прошепна рицарят Бенгт, — че в миналото някои обвиняеми са се справили с това изпитание, а тук така или иначе имаме невинен човек, защото на всички е ясно как стоят нещата. Само погледни този Сванте — разтреперан и пребледнял. Във всеки случай изглежда, че изпитва силен страх пред добрата воля на Бог.

— Той е виновникът, сега се и вижда това — отвърна му Биргер шепнешком. — Ако Господ Бог или Божията майка, или архангелите, или пък светците изобщо се смиляват над невинни, моментът е настъпил! Нека се помолим за нея!

Биргер затвори очи и се помоли на Божията майка веднага да се смили и да раздаде правосъдие с едно от своите чудеса, защото земният закон не бе способен. Когато вдигна очи след молитвата си, рицарят Бенгт стоеше неподвижно както преди и изглежда изобщо не бе последвал призива на Биргер да се помоли за невинната.

Самата тя сега редеше пламенни молитви, бяха развързали голите й ръце и я водеха към нажеженото желязо. Всички погледи я следваха по пътя, освен този на Биргер. Той внимателно наблюдаваше крадеца Сванте, който, оставен сам, бе паднал на колене и се молеше също толкова настойчиво и горещо като Иша. Биргер си мислеше, че никога няма да забрави тази гледка — един крадец се молеше Бог да го спаси, като накаже един невинен с двойна несправедливост.

Заведоха я при духалата и енорийския свещеник, който мрънкаше молитви. Там бяха и двамата ковачи, нажежили тежките железни пръти почти до бяло. Иша първо се строполи на колене и отново се помоли, докато върху нея се сипеха подигравки, а откъм задните редици на присъстващите се чуваха шеги и кикот.

И ето, тя се изправи с пламнал поглед и силна решителност, с почти уверена усмивка на лицето, и без страх протегна голите си ръце, за да поеме Божието бреме.

Ковачите хванаха два големи щипци и се засуетиха да поставят всичките четири нажежени пръта в обятията й наведнъж. Тогава тя се усмихна и вдигна очи към небето, а желязото отначало сякаш не я нараняваше.

Иша тръгна, първо направо, но скоро се олюля и се чу съскащ звук от месото по ръцете й, което се опичаше. След миг се препъна и падна с крясъци, после запищя още повече и прокле онзи Бог, който я беше оставил да умре на мястото на един долен престъпник, останалото не се чуваше. Четирима мъже се втурнаха към нея и с подигравателни усмивки вдигнаха тънък ремък от волска кожа, напоен в саламура. Завързаха го около врата й и я повлякоха към дървото за бесене, разплакана и виеща от болка, а там двамата крадци се полюшваха на вятъра. Преметнаха ремъка през един клон и бавно започнаха да я издигат. Тя риташе и крещеше, което още повече веселеше присъстващите. Отчаяно се опитваше да вмъкне пръсти между кожения ремък и врата си и сама се дращеше до кръв, докато въжето се опъваше все повече, а тя скоро балансираше на върха на пръстите си. Краката й бяха боси и мръсни. Оставиха я за малко така, после я издигнаха.