Шарлот Бронте - Шърли

— Изпитваш ли някаква привързаност към нея?

— Дали съм привързана? Не мога да кажа. Не съм човек на бурните чувства и следователно може много повече да се разчита на приятелството ми. Почитам я като моя роднина. Съчувствувам й, понеже е сираче, а поведението й на моя възпитаница до този момент е такова, че по-скоро може да засили, отколкото да отслаби привързаността ми към нея, породена от други неща.

— Добре ли се държи по време на уроците?

— Спрямо мен тя се държи много добре. Но знаеш, братко, че така подбирам обноските си, щото да не допускам прекалена фамилиарност, да печеля уважение и да вдъхвам респект. При все това с моята проницателност виждам съвсем ясно, че Каролайн не е съвършена — у нея има още много да се желае.

— Налей ми последна чаша кафе и докато го пия, ми разкажи нещо за нейните несъвършенства.

— Мили братко, щастлива съм да видя, че закусваш с охота след изнурителната нощ, която си прекарал. Та значи Каролайн си има своите недостатъци. Но с помощта на направляващата ми ръка и едва ли не майчините ми грижи за нея, тя може да се отърси от тях. Понякога у нея се появява нещо — някаква сдържаност, струва ми се, която не ми допада, тъй като това не е много по момински и не изразява покорност. Съществува и някаква неуместна възторженост в характера й, която ме смущава. Но все пак обикновено тя е спокойна, макар понякога да е твърде унила и зареяна в мислите си. Надявам се, че с течение на времето ще успея да възпитам у нея уравновесеност и благоприличие, без да бъде необяснимо замислена. Никога не съм се отнасяла с одобрение към непонятните неща.

— Нищо не разбрах от разказа ти. Какво означава, да кажем, „неуместна възторженост“?

— Вероятно един пример ще бъде най-доброто обяснение. Знаеш, че понякога я карам да чете френски стихове, за да упражнява произношението си. По време на заниманията си тя премина през много от творбите на Корней и Расин със съвсем уравновесен и трезв дух, което аз приветствувам. Понякога показваше известно безразличие при четенето на тези почтени автори, което клонеше повече към апатия, отколкото към мъдрост, а пък апатията е нещо, което не мога да търпя у тези, които имат щастието да следват моите наставления. Освен това човек не може да проявява апатия при изучаването на такива основни произведения. Онзи ден й дадох едно томче със стихове с по-преходна стойност. Пратих я до прозореца, за да наизусти някои от тях. Когато след малко хвърлих поглед натам, видях, че нетърпеливо прелиства страниците, преглеждайки бегло стиховете с презрително свити устни. Направих й забележка. „Ma cousine — каза тя, — tout cela m’ennuie a la mort.“ 49 49 Братовчедке, всичко това е скучно до смърт. (фр.) — Б.пр. Казах й, че не е прилично да се говори така. „Dieu! — възкликна тя. — II n’y a donc pas deux lignes de poesie dans toute la litterature francaise? 50 50 Господи! Нима в цялата френска литература няма да се намерят и два реда истинска поезия? (фр.) — Б.пр. “ Попитах я какво иска да каже. Тя ме помоли за прошка с подобаваща — смиреност. Не след дълго се успокои. Видях я да се усмихва над книгата, а после започна усърдно да учи наизуст. След половин час се приближи и застана пред мен, подаде ми томчето, скръсти ръцете си както съм я учила и започна да рецитира онова стихотворение от Шение 51 51 Андре Шение (1762–1794) — френски поет. — Б.пр. , „Младата пленница“. Ако я бе чул как изрецитира стиховете и несвързания й коментар след това, щеше да разбереш какво искам да кажа с „неуместна възторженост“. Човек би си помислил, че Шение е способен да развълнува много по-дълбоко, отколкото цялото творчество на Расин и Корней. Ти, братко, който имаш толкова силна проницателност, би забелязал, че такова едно несъразмерно предпочитание говори за малко лабилна психика. Но тя има късмет с наставницата си. Аз ще я обогатя със систематичност и методичност в разсъжденията и с набор от установени мнения. Ще я науча да владее и управлява чувствата си до съвършенство.

— Добре ще е да го направиш, Хортенз. А ето я и нея. Струва ми се, че сянката, която мина покрай прозореца, бе нейната.

— О, наистина. Малко е подранила — дошла е половин час преди уреченото време. Дете мое, какво те води насам, преди още да съм закусила?

Този въпрос бе отправен към младото момиче, което току-що бе влязло в стаята. То бе загърнато в зимно наметало, чиито гънки грациозно се спускаха около стройното тяло.

— Побързах да дойда, за да видя как сте, Хортенз — вие и Робърт. Бях сигурна, че сте опечалени от случилото се снощи. Едва тази сутрин узнах за това — научих го от чичо си на закуска.