Шарлот Бронте - Шърли

— Бих могла да постъпя като чирак при вас — в текстилната индустрия. Бих могла да се уча от вас, тъй като сме далечни роднини. Бих вършила работата в кантората, бих водила сметките и бих се грижила за кореспонденцията, докато вие сте на пазара. Зная, че много ви се иска да спечелите пари, за да върнете дълговете на баща си. Може би аз бих могла да ви помогна да забогатеете.

— Да ми помогнете? По-добре е да помислите за себе си.

— Аз мисля за себе си. Но трябва ли човек винаги да мисли само за себе си?

— А за кого друг да мисля? Нима смея да мисля за някой друг? Бедните не бива да са щедри на чувства; длъжни са да бъдат по-скромни в това отношение.

— Но, Робърт…

— Да, Каролайн. Бедността по необходимост е себична, свита, раболепна и неспокойна. Понякога, когато бива докоснато от ведър лъч, сърцето на бедняка може да напъпи като онази зеленина ей там, в градината, в някой пролетен ден като тоя, може да поиска да се разлисти, дори да цъфне. Но той не трябва да насърчава този приятен подтик — той трябва да призове Благоразумието, за да го възпре то със смразяващия си дъх, хапещ като северния вятър.

— Тогава щастието няма да влезе в нито един дом.

— Когато говоря за бедността, нямам предвид толкова естествената обикновена бедност на трудовите люде, колкото паричната оскъдица на задлъжнелия човек; образът на измъчения, борещ се и изнурен търговец човърка мислите ми.

— Осланяйте се на надеждата, а не на тревогата. Някои мисли са се загнездили твърде дълбоко в съзнанието ви. Може би не е съвсем възпитано да го кажа, но имам чувството, че съществува нещо погрешно в представите ви за начина да постигнеш щастие, както го има и в… — Каролайн отново се поколеба.

— Цял съм слух, Каролайн.

— В… (Кураж! Помогни ми да кажа истината!) в обноските ви — забележете, казвам само обноски — към работниците от Йоркшир.

— Често пъти ви се е приисквало да ми го кажете, нали?

— Да, често, много често.

— На моите обноски, струва ми се, са присъщи недостатъци, които се характеризират по-скоро с отсъствие на нещо. У мен няма гордост — с какво би могъл да се гордее човек в моето положение? Аз съм само един мълчалив, флегматичен и мрачен човек.

— Сякаш вашите живи работници са машини като становете и резачките ви — у дома си изглеждате съвсем различен.

— За хората у дома си аз не съм чужд както за онези английски клоуни. Мога да играя ролята на благодетел за тях, но не съм добър актьор. Намирам, че са лишени от разум, че са вироглави; те само ме възпират, докато най-голямото ми желание е да вървя напред. Справедливото ми отношение изцяло изчерпва задълженията ми към тях.

— Струва ми се, че не очаквате от тях да ви обичат?

— Нито пък го желая.

— Ах! — каза наставницата, като поклати укоризнено глава и въздъхна дълбоко. С това възклицание, което идваше да покаже съмнението й, че някъде нещо куца и че не е по силите й да го поправи, тя се наведе над граматиката и потърси упражнението си за деня.

— Мисля, че не съм създаден за нежни чувства, Каролайн. Приятелството на неколцина ми е напълно достатъчно.

— Мога ли да ви помоля, Робърт, да ми подострите няколко молива, преди да тръгнете?

— Първо, позволете ми да ви разчертая тетрадката, тъй като винаги успявате да изкривите редовете… Така… А сега моливите — искате ги остри, нали?

— Такива, каквито обикновено ги приготвяте за мен и Хортенз, а не с вашите широки върхове.

— Ако имах призванието на Луис, бих останал у дома и бих посветил сутринта на вас и вашите уроци, ала ще трябва да я прекарам в склада за вълна Сайкс.

— Там ще спечелите пари.

— По-вероятно е да ги изгубя.

Когато свърши с остренето на моливите, един оседлан кон вече го чакаше до градинската порта.

— Ето, Фред е приготвил коня — трябва да вървя. Но първо ще хвърля един поглед, за да видя какво е направила пролетта в южния двор.

Той излезе от стаята и се отправи към градината зад тъкачницата. Под слънчевите лъчи в подножието на топлата фабрична стена бе разцъфтял прекрасен низ от пролетни цветя — кокичета, минзухари, дори иглики. Мур откъсна тук-там по някой цвят и лист за малък букет. Върна се в стаята, измъкна един копринен конец от кошницата с прежда на сестра си, завърза с него цветята и ги постави на масата пред Каролайн.

— А сега — довиждане.

— Благодаря ви, Робърт. Чудесни са. Както е оставен там, букетът прилича на искри от слънчева светлина и синьо небе — довиждане.

Той отиде до вратата, спря се, отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но замълча и продължи пътя си. Мина през портата и се метна на коня си, но само след секунда отново скочи на земята, хвърли юздите на Мъргатройд и се върна в къщичката.