Шарлот Бронте - Шърли

— Тя е пожелала ябълката и е била измамена от една змия — но в главата ви цари такава смесица от библия и митология, че човек трудно може да ви разбере. Вие още не сте ми казали какво видяхте да коленичи на онези хълмове.

— Видях… сега виждам една жена титан: дрехата й от син въздух се е разстлала до онези поляни, където пасе стадо овце. От главата й се спуска воал, бял като лавина, а по краищата му проблясват ослепителните ивици на светкавици. Под гърдите виждам пояса й, ален като хоризонта, а сред неговата червенина блести Вечерницата. Не мога да опиша втренчените и очи: те са ясни, те са дълбоки като езера, те са насочени нагоре и изпълнени с преклонение, потръпват с нежността на любовта и тържеството на молитвата. Челото й е с ширината на облак и е по-бледо от ранната луна, изгряла дълго преди да настане мрак — облегнала е гръд с рида на бърдото Стилброу, а могъщите и ръце са сключени под него. Коленичила така, тя разговаря с Бога лице в лице. Тази Ева е дъщерята на Йехова, както и Адам е негов син.

— Образът й е много неясен и илюзорен! Хайде Шърли, трябва да влизаме в църквата.

— Аз няма да дойда, Каролайн — ще остана туй с моята майка Ева, която днес наричат Природа. Обичам я — безсмъртно, могъщо същество! Райските небеса може да са се отдръпнали от блясъка на челото й след грехопадението, но всичко, което е прекрасно на земята, все още блести върху това чело. Тя ме притегля към гърдите си и ми разкрива душата си. Тихо, Каролайн! И вие ще я видите и почувствувате като мен, ако запазим тишина.

— Ще уважа желанието ви, но съм сигурна, че ще проговорите, преди да минат и десет минути.

Мис Кийлдар, върху която нежният трепет на топлата лятна нощ, изглежда, въздействуваше с необичайна сила, се облегна на една изправена надгробна плоча. Тя впи поглед в пламналия западен хоризонт и потъна в блажен унес. Каролайн, отдалечила се малко встрани, се разхождаше напред-назад покрай градинската стена на своя дом и също мечтаеше посвоему. Шърли бе споменала думата „майка“ — тази дума подсказа на въображението на Каролайн не могъщия и мистичен родител от видението на Шърли, а една нежна човешка фигура, фигурата, която тя приписваше на собствената си майка, тази, която не познаваше, която не бе обичала, но за която копнееше.

„О, дано да настъпи този ден, в който тя да си спомни за детето си! О, да можех да я срещна и като я срещна, да я обикна!“

Такива бяха нейните мечти.

Копнежът от детските години отново изпълни душата й. Желанието, което я бе държало будна много нощи в детското й легълце и което страхът от неговата измамна същност почти бе унищожил през последните години, внезапно пламна отново и стопли сърцето й — желанието някой щастлив ден майка й да се появи и да я повика, да я погледне с грейнали от любов очи и да й прошепне с нежен глас:

— Каролайн, дете мое, дойдох за теб. Ти ще живееш с мен. Цялата обич, от която си имала нужда още от детинство, а не си вкусила, съм я съхранила грижливо за теб. Ела! Сега ще й се насладиш.

Някакъв шум откъм пътя откъсна Каролайн от синовните й надежди, а Шърли — от нейните титанични видения. Те се ослушаха и чуха тропота от конски копита; огледаха се и видяха нещо да проблясва между дърветата — сред клоните съзряха алените дрехи на войници, чиито шлемове блестяха, а перата им се полюшваха. Смълчани и под строй, наблизо преминаха шестима кавалеристи.

— Същите са, които видяхме следобед — прошепна Шърли. — Сигурно са били спрели някъде до този момент. Не са искали да бъдат забелязани и сега се събират в този тих час, когато всички са в църквата. Не ви ли казах, че ще станем свидетели на необикновени неща в най-скоро време?

Едва бе замрял звукът от тропота на преминалите войници, когато един звук от по-различно естество наруши нощната тишина — нетърпеливият писък на дете. Те се огледаха и видяха един мъж, който излезе от църквата, понесъл в ръцете си дете — здраво и румено малко момченце на около две години, което плачеше с пълен глас. Момченцето току-що се бе събудило от съня си в църквата. Мъжът бе последван от две момиченца — едното на девет, а другото на десет години. Въздействието на свежия въздух и гледката на няколкото цветя, откъснати от един гроб, скоро успокоиха детето. Мъжът седна с него на земята и взе нежно да го люлее на коляното си като жена. Момиченцата приседнаха от двете му страни.

— Добър вечер, Уилям! — каза Шърли след известно взиране в мъжа.

Той я бе виждал преди и явно очакваше да бъде разпознат. Свали шапката си и по лицето му се разля щастлива усмивка. Притежаваше рошава глава, лицето му бе с твърди черти; не бе стар, но беше доста загрубял от слънцето и вятъра. Облеклото му беше чисто и прилично, а дрешките на децата му бяха изключително спретнати — това бе нашият стар приятел Фарън. Младите дами се приближиха към него.