Шарлот Бронте - Шърли

— Вие описвате три четвърти от света, Каролайн.

— Те са студени, страхливи и глупави, когато става дума за любов, Шърли. Никога не са обичали, нито пък някога са били обичани.

— Права сте, Лина! И в собственото си дълбоко невежество хулят живия огън, който ангелите носят от божествен олтар.

— Оскверняват го с искри, идещи от преизподнята!

Внезапният радостен камбанен звън сложи край на този диалог, като подкани всички към църквата.

Вечерта беше тиха неспокойна, дори обещаваше да стане топла и задушна. Виолетови облаци ограждаха залязващото слънце, а хоризонтът бе потънал в летни багри, напомнящи по-скоро за Индия, отколкото за Англия, които мятаха розови отблясъци по хълмовете, по фасадите на къщите, стволовете на дърветата, виещия се път и вълнуващите се пасища. Двете девойки бавно се спускаха откъм ливадите; когато стигнаха до църквата, камбаните вече бяха замлъкнали. Всички бяха влезли в божия храм и наоколо нямаше никой.

— Колко е приятно и спокойно! — каза Каролайн.

— И колко задушно ще бъде вътре в църквата! — отвърна Шърли. — Представям си каква скучна проповед ще изнесе доктор Боултби! И как куратите ще занареждат заученото си слово! Ако питате мен, изобщо не бих влязла.

— Но чичо ми ще се разсърди, ако види, че ни няма.

— Готова съм да понеса удара на гнева му — няма да ме изпепели. Жалко, че ще пропусна хапливата му проповед. Зная, че цялата ще бъде пропита с възхвала на истинската църква и язвителност към отцепниците — той няма да забрави битката при Ройдлейн. Не ми се иска също да ви лиша от искрената и дружелюбна проповед на мистър Хол с нейните колоритни йоркширски изрази, но трябва да остана тук. Сивата църква и още по-сивите надгробни плочи са просто божествени с тези алени отблясъци по тях. Това е час, в който природата отправя своята вечерна молитва, коленичила пред залетите в червено хълмове. Виждам я простряна върху огромните стъпала на олтара й, молеща спокойна нощ за моряците в океана, за пътниците в пустинята, за агнетата по пасищата и неотрасналите още птички в гората. Каролайн, аз я виждам! Ще ви кажа как изглежда — прилича на Ева, когато двамата с Адам са били на земята.

— Но не е Ева на Милтън 106 106 Става дума за поемата на Джон Милтън (1608–1674) „Изгубеният рай“. Цитатът по-долу е от същата поема в превод на Ал. Шурбанов. — Б.пр. , Шърли.

— Ева на Милтън! Ева на Милтън! Не, кълна се в божията майка, не! Кари, сега сме сами и можем да си кажем това, което мислим. Милтън е бил велик, но бил ли е добър? Умът му е отсъдил правилно, но какво е казало сърцето му? Той е видял Небето, погледнал е надолу и към Ада. Видял е Сатаната и неговата дъщеря Грях, както и Смъртта — тяхното ужасно изчадие. Батальони от ангели са били строени пред него — дългите редици от здрави щитове са отразявали в слепите му очи неописуемото великолепие на Рая. Дяволи са подреждали легионите си пред невиждащия му взор — техните мрачни, позорни и опетнени армии са преминавали пред него. Милтън се опита да види първата жена, но, Кари, той не успя.

— Това са смели думи, Шърли.

— Не толкова смели, колкото верни. Той е видял готвачката си или мисис Джил, както съм я виждала аз да разбива яйца за крем посред горещината на лятото, в прохладната мандра, на чийто прозорец има розови храсти и латинки, да приготвя някоя студена гощавка за пасторите — конфитюри и сладки кремове, с озадачен вид да размишлява:

— Всичко това е много добре, Шърли.

— Бих искала да му припомня, че първите мъже на земята са били титани и че Ева е била тяхната майка — от нея са произлезли Сатурн, Хиперион, Океан, тя е родила Прометей…

— Виж ти каква езичница 107 107 Шърли отъждествява библейската прародителка на човешкия род Ева с гръцката богиня на земята Гея; затова Каролайн я нарича „езичница“. — Б.пр. сте били! Какво означава всичко това?

— Искам да кажа, че в ония дни по земята са бродели гиганти — гиганти, които са се стремели да подражават на боговете. Гръдта на първата жена, в която е туптял живот на този свят, е родила смелостта, способна да се бори с всемогъществото, силата, успяла да понесе хилядолетно иго, жизнеността, хранила този хищник, смъртта, през неизброимите векове, неизтощимия живот и неподкупната добродетел, сестри на безсмъртието, които, след хилядолетия от престъпления, борба и страдания, са успели да заченат и родят един Спасител. Първата жена е родена от Небето — огромно е било онова сърце, от което е бликнала кръвта на народите, великолепна и прекрасна е била главата, окичена от короната на сътворението.