Шарлот Бронте - Шърли

— Недейте, Шърли! Вие ме ласкаете.

— Не се учудвам, че вашите ученици ви обичат.

— Глупости, Шърли. Нека да говорим за нещо друго.

— Да говорим тогава за Мур и да го наблюдаваме — В момента даже го виждам.

— Къде?

Когато Каролайн отправи въпроса си, тя не погледна към другия край на поляната, а насочи погледа си към очите на мис Кийлдар, както правеше винаги когато Шърли споменаваше някакъв далечен обект. Приятелката й притежаваше по-остро зрение и Каролайн вероятно си мислеше, че тайната на орловия й поглед се крие в нейните тъмносиви зеници, а може би просто се опитваше да отгатне посоката, в която гледаха тези проницателни и блестящи сфери.

— Ето го Мур — каза Шърли, като посочи с ръка през поляната, където играеха хиляда деца, наблюдавани от поне още хиляда възрастни зрители. — Ето там. Нима човек може да отмине високата му фигура и изправената му стойка? В тази група той изглежда като Елиав 105 105 Елиав (библ.) — старши брат на цар Давит и негов военачалник. — Б.пр. сред обикновените овчари, като Саул на военен съвет, а ако не се лъжа, това там е именно военен съвет.

— Защо мислите така, Шърли? — попита Каролайн, чийто поглед най-сетне бе попаднал върху онова, което търсеше. — Робърт разговаря в момента с чичо ми и те си подават ръце, значи са се сдобрили.

— Бъдете сигурна, че не са го направили без основателна причина — съюзяват се в името на общата кауза срещу общия враг. А как мислите, защо господа Уин, Сайкс, Армитидж и Рамсдън са се скупчили толкова близо до тях? За какво ли пък викат и Малоун? Можете да бъдете сигурна, че Малоун е нужен там, където трябва здрава ръка.

Докато наблюдаваше тази група, Шърли започна да проявява признаци на безпокойство, а очите й заблестяха.

— Нямат ми доверие — каза тя. — Винаги става така, когато се стигне до решителната стъпка.

— Каква стъпка?

— Нима не усещате? Нещо тайнствено се носи из въздуха, предстои някакво събитие. Сигурна съм, че правят някакви приготовления, разбрах всичко от поведението на мистър Мур тази вечер — той бе развълнуван, но и суров.

— Суров към вас, Шърли?

— Да, към мен. Често е суров с мен. Много рядко разговаряме насаме, но нещо ме кара да мисля, че характерът му не е подплатен с пух.

— Но на мен ми се стори, че той разговаряше любезно с вас.

— Нали? Тонът му бе много нежен, а поведението му — сдържано. Обаче този човек притежава властна и потайна натура и тази негова тайнственост ме дразни.

— Да, Робърт е потаен.

— Но той едва ли има някакво основание да се държи така с мен, особено след като започна да ми се доверява. Тъй като не съм злоупотребила с доверието му, той не би трябвало да го оттегля. Предполагам обаче, че не ме счита за човек от желязо, на когото може да разчита в трудни моменти.

— Вероятно се опасява да не ви причини безпокойство.

— Съвсем неуместно опасение — аз съм направена от еластични материали и не се пречупвам лесно, той би трябвало да знае това. Но този човек е горделив — каквото и да приказвате, Лина, той си има своите недостатъци. Забележете само колко погълнати от разговора изглеждат хората от тази група, даже не съзнават, че ги наблюдаваме.

— Ако бъдем нащрек, Шърли, може би ще успеем да открием ключа към тайната им.

— Не след дълго ще се случат необичайни събития, може би утре, а вероятно още довечера. Но очите и ушите ми са широко отворени — мистър Мур, вие ще бъдете под наблюдение. Бдете и вие, Лина.

— Ще бдя. Робърт си тръгва, видях го да се обръща. Струва ми се, че ни забеляза ето, стискат си ръцете.

— Така подчертано е ръкостискането им — добави Шърли, — сякаш преди малко са сложили подписите си под някакво съглашение или договор.

Двете видяха как Робърт напусна групата, премина през портата и изчезна.

— Не ни каза дори довиждане — промърмори Каролайн.

Думите още не се бяха отронили от устните й, когато тя се опита с усмивка да заличи разочарованото признание, съдържащо се в тях. Нескритата влага в очите и едновременно смекчи взора им и го накара да блесне.

— О, това лесно може да се поправи! — възкликна Шърли. Ще го накараме да си вземе довиждане с нас.

— Да го накараме! Но това няма да бъде същото — бе отговорът.

— Ще бъде.

— Но той си тръгна и не можем да го настигнем.

— Зная един по-къс път от онзи, по който е поел той — ще го пресрещнем.

— Шърли, по-добре ще бъде да не идвам.

Каролайн изрече тези думи, когато мис Кийлдар вече я бе сграбчила за ръката и я бе помъкнала след себе си през ливадите. Нямаше смисъл да се съпротивлява — едва ли съществуваше нещо по-упорито от Шърли, когато някоя прищявка й влезеше в главата. Каролайн изгуби тълпата от погледа си още преди да разбере какво става и се озова на едно сенчесто и тясно място с покрив от глогинови храсти и килим от маргаритки. Тя не обърна внимание на залязващото слънце, чиито лъчи бяха изпъстрили тревата, нито пък усети благоуханието, излъчвано в този час от дървета и треви. Само дочу отварянето на една малка порта откъм другия край и разбра, че Робърт се приближаваше. Дългите клони на глога, увиснали пред тях, им служеха като параван и двете видяха Мур, преди той да ги забележи. Още щом го зърна, Каролайн разбра, че веселостта, която очевидно бе възприел за пред обществото, сега го бе напуснала — той я беше оставил зад себе си в огласяните от радостни викове поляни около училището; в този момент изражението на смуглото му лице бе неподвижно и сериозно. Както бе казала Шърли, от него се излъчваше някаква суровост, а погледът му бе възбуден, но строг. Толкова по-неподходящ бе моментът за тази прищявка на Шърли — ако Робърт изглеждаше настроен за празнични закачки, може би нямаше да има чак такова значение, но сега…