Шарлот Бронте - Шърли

В този момент Мур трябваше да бъде тук, но той се намираше чак в другия край на стаята, потънал в разговор с Кристофър Сайкс. Един едър производител на жито, мистър Тимоти Рамсдън, се оказа наблизо и уморен от това, че бе стоял дълго прав, се насочи към пейката, за да заеме свободното място. Находчивостта не изостави Шърли — едно замятане на шала обърна чашата й с чай, чието съдържание бе поделено между пейката и собствената й копринена рокля. Наложително бе, разбира се, да бъде повикан някой от сервиращите, за да се поправи стореното. Междувременно мистър Рамсдън, възпълен и надут джентълмен, с едра фигура и също толкова едри капитали, наблюдаваше безучастно последвалата суматоха. Шърли, обикновено непростимо безразлична към дребните беди, които сполетяваха дрехите й, този път вдигна такъв шум около случилото се, който не би посрамил дори най-превзетата и най-нервна представителка на женското съсловие. Мистър Рамсдън отвори уста и започна да се оттегля с достойнство, а когато мис Кийлдар отново намекна за намерението си „да се остави в ръцете на съдбата“ и да припадне тозчас, той си плю на петите и своевременно би отбой.

Най-сетне Мур се завърна. Докато спокойно наблюдаваше суматохата и някак изпитателно изучаваше загадъчното изражение върху лицето на Шърли, той отбеляза, че това в действителност бил най-горещият край на стаята и че смятал температурата тук подходяща единствено за натури, хладни като неговата. И след като отстрани прислужващите, салфетките, копринената рокля, с една дума, цялата тази бъркотия, той се настани там, където явно самата съдба му бе отредила да седи. Шърли се укроти, изражението й промени чертите си — смръщеното чело и необяснимата извивка на устните отново придобиха обичайната си форма, друго настроение зае мястото на своеволния и пакостлив нрав. Освен това всички онези непохватни движения, с които тя хвърляше в смут душата на Сам Уин, изчезнаха, сякаш прогонени от магия. При все това Мур не бе удостоен с благосклонен поглед — напротив, той бе обвинен, че й е създал цял куп неприятности, като направо му бе заявено, че е станал причина Шърли да бъде лишена от вниманието на мистър Рамсдън и безценното приятелство на мистър Сам Уин.

— За нищо на света не бих посмяла да обидя нито един от тези двама господа — твърдеше тя. — Привикнала съм винаги да се отнасям и към двамата с най-почтително внимание, а ето как зле постъпих с тях заради вас. Няма да се успокоя, докато не поправя стореното — не мога да бъда спокойна, ако не съм в приятелски отношения със съседите си. Затова утре ще трябва да направя посещение на добра воля до мелницата в Роид, да утеша мелничаря, да похваля житото му, а на другия ден трябва да се обадя в Де Уолдън (където мразя да ходя) и да занеса в чантата си половин овесена пита за любимите кучета на мистър Сам Уин.

— Не се съмнявам, че знаете най-верния път към сърцето на всеки местен ерген — тихо отвърна Мур.

Той изглеждаше доволен от факта, че най-сетне бе успял да заеме мястото си, но не се впусна в благодарствени излияния, нито пък се опита да предложи някакво извинение за затрудненията, които бе причинил. Изразът на отпуснатост му подхождаше чудесно — правеше го по-привлекателен и придаваше сдържаност на изражението му, като превръщаше присъствието му в нещо приятно и вдъхващо спокойствие. Ако го наблюдаваше отстрани, човек не би помислил, че той е един беден борещ се за хляба си човек, седнал до богата дама — увереността на равноправието придаваше невъзмутимост на изражението му. Навярно подобна увереност владееше и душата му. От време на време, съдейки по начина, по който Мур поглеждаше отвисоко към мис Кийлдар, когато се обръщаше към нея, човек би могъл да допусне, че той стои също тъй над нея по положение, както по ръст. Понякога по лицето и в очите му заиграваха строги искрици. Разговорът между двамата бе станал оживен, макар че се водеше на нисък глас — тя го засипваше с въпроси, но по всичко изглежда, той далече не задоволяваше проявяваното от нея любопитство. Веднъж Шърли потърси с поглед очите му и човек можеше да забележи в този поглед желание за по-ясни отговори. Мур се усмихваше любезно, но устните му оставаха заключени. Тогава тя се разсърди и се извърна, но само след две минути той отново привлече вниманието й — изглежда, й обещаваше нещо, което накрая тя бе склонна да приеме в замяна на желаната от нея откровеност.

Оказа се, че мис Хелстоун не бе в състояние да понесе горещината в стаята — с удължаването на чаената церемония тя ставаше все по-бледа и по-бледа. Веднага щом бяха поднесени благодарностите, Каролайн напусна масата и побърза да последва братовчедка си Хортенз, която, придружена от мис Ман, вече бе излязла на чист въздух. В същия момент Робърт Мур се надигна от масата — вероятно искаше да поговори за нещо с братовчедка си, — но докато се сбогува с мис Кийлдар, Каролайн бе вече изчезнала.